Dataset Viewer
text
stringlengths 14
2.77k
|
|---|
освободиш ли?
— Много отдавна човеците прехвърлили мисловния си процес върху машините с надежда че това ще ги освободи. Но това само позволило на други хора с машини да ги поробят.
— „И не сътворявай машина по подобие на човешкия разум!“ — цитира Пол.
— Точно така е казано в Оранжевата католическа библия{sup}\*{/sup} — отбеляза тя. — Ала онова, което би следвало да се напише в ОКБ, е: „И не създавай машини, които да _подражават_ на човешкия разум.“ Обучавали ли са те в изкуството на ментат{sup}\*{/sup}?
— Изучавал съм го при Туфир Хауът.
— Великият бунт ни счупи патерицата и ние проходихме — продължи тя. — Той принуди човешкия ум да се развие; бяха основани училища, които да развиват _човешките_ способности.
— Училищата „Бин Джезърит“ ли?
Тя кимна.
— От тези древни школи до наши дни са оцелели главно две: „Бин Джезърит“ и „Космическото сдружение“{sup}\*{/sup}. Сдружението според нас придава най-голямо значение на чистата математика. „Бин Джезърит“ изпълнява друга функция.
— Политическа — обади се Пол.
— Виж го ти! — възкликна старицата.
Тя отправи строг поглед към Джесика.
— Не съм му казвала нищо, ваша светост — рече Джесика.
Светата майка отново отправи очи към Пол.
— Ти стигна до този извод с помощта на невероятно малко следи — отбеляза тя. — Точно така, политическа. Първоначално училището „Бин Джезърит“ било ръководено от хора, които съзрели необходимостта от приемственост в човешките дела. Те осъзнали, че такава приемственост не би могла да се получи, ако не се отделят човешкият от животинския род — за целите на размножаването.
На Пол му се стори, че гласът на старицата внезапно изгуби особената си звучност. Той почувствува оскърбление срещу онова, което майка му наричаше негов „инстинкт за правдивост“. Не че светата майка го лъжеше. Тя очевидно бе убедена в това, което говореше. Това му чувство бе нещо по-дълбоко, нещо, свързано с неговото ужасно предназначение.
— Ала майка ми твърди, че много възпитаници на училищата „Бин<|endoftext|> |
ния път доста преди Бенгази. Трябва да се изминат 250 км от позицията при Мечили, като първият дълъг преход е през изключително тру-ден терен. Дивизията тръгва със запаси само за два дни и недостатъчно коли-чество гориво на едно от най-дръзките начинания във военната история.
4-та танкова бригада на Каунтър тръгва в 8,30 часа сутринта на 4 февруари, предвождаш от бронираните коли на 11-и хусарски полк. (Другата танкова бригада — 7-а, е намалена само до една малка бойна част — Първи кралски танков полк.) По обед въздушното разузнаване докладва обезпокоителната новина, че отстъпващият противник е вече южно от Бенгази. В опит да ускори пресрещането Крий нарежда Каунтър да организира една изцяло мобилна част от моторизирана пехота и артилерия и да я изпрати напред с 11-и хусарски полк под командването на полковник Комб. Възраженията на Каунтър срещу тази заповед са заради объркването и забавянето, които ще причинят изтеглянето от ариергарда и организирането на специален транспорт и свръзки за тях. Освен това по ужасно трудния терен, по който трябва да премине мо-торизираната част следобед, танковете почти я настигат. Каунтър продължава да се придвижва и след полунощ на лунна светлина, преди да разреши на танковите екипажи неколкочасова почивка.
На сутринта (5 февруари) при един по-лек терен частите под командването на Комб напредват по-бързо. Следобед те блокират двата пътя за отстъпление на противника южно от Беда Фом. Същата вечер залавят една нищо непо-дозираща колона италианска артилерия и евакуиран цивилен персонал.
Междувременно танковете на Каунтър, които следват плътно, пристигат около 5 часа сутринта при линията за отстъпление на противника край Беда Фом. Преди да се стъмни, те разбиват две колони от артилерия и транспортни средства. Действията им са кулминацията на настъпление, при което са изминати 270 км за 33 часа — рекорд по мобилност на бронетанкови части. Липсата на пътища и трудният терен правят този подвиг още по-изненадващ.
На следващата сутрин — 6 февруари, главните противникови колони започват да се появяват на сцената, ескортирани от танкове. Това са общо над 100 нови италиански тежки танка, а Каунтър има само 29 тежки танка. За щастие италианските танкове пристигат на групи вместо в едно сби<|endoftext|> |
го „унищожи“*, йогата се мъчи да се избави от паметта, тоест да унищожи сътвореното от Времето. Впрочем, това не е нещо специфично, присъщо единствено на индийските техники. Известно е, че дори такъв виден представител на немската доминиканска мистическа школа като Мастер Екхард непрекъснато повтаря, че „няма по-голяма пречка за Единението с Бога от Времето“, че То пречи на човека да познае Бога и т.н. И, във връзка с това, смятаме, че не е безинтересно да припомним, че древните общества периодически „унищожават“ света, за да могат да го „пресътворят“ и, следователно, да живеят в „нова“ Вселена, без „грях“, тоест без „история“, без памет. Много периодично повтаряни ритуали също имат за цел колективното „очистване“ на „греховете“ (публичните изповеди, изкупителната жертва и т.н.) и, в крайна сметка, пълното премахване на миналото. Това доказва, струва ни се, че не съществува разпадане на приемствеността между човека от древните общества и мистика, причислен към някоя от големите исторически религии: макар средствата им да са различни, и единият, и другият се борят с еднаква сила и настойчивост срещу паметта на Времето.
[* Твърде е вероятно подобна презумпция да се стори безпочвена, ако не и опасна на западните психолози. Без да търсим да се намесваме по какъвто и да боло начин в спора, все пак държим да припомним необикновените психологически знания на йогите и на индуските духовници от една страна и, от друга страна, присъщото на западните учени пълно непознаване на психологическата действителност на йогистките опити и изживявания.]
Но все пак с метафизическото омаловажаване и обезценяване на Времето и с тази борба срещу „паметта“ не се изчерпва позицията на индийската духовност по отношение на Времето и на Историята. Да си припомним поуката от митовете за Индра и за Нарада: Майа-та се изявява чрез Времето, но самата тя е само сътворителната и най-вече космологическата сила на абсолютното Същество (=Шива, Вишну): тоест, че в крайна сметка Голямата космическа Илюзия е една йерофания. Тази Истина, разкрита в митовете чрез поредица от образи и „истории“, е изложена по-систематично в Упанишадите* и от по-късните<|endoftext|> |
и волни индианци!
Неприятелят нахлу в нашата страна. Той вече дълго време се намира в нея. Опустошава нашите реколти, разрушава плодовете ни нашия труд, прелъстява нашите жени и дъщери и избива нашите мъже, братя и синове.
Човекът от Париж, някога сам презрян беглец, се осмели да ни прати регент, който се титулува император на Мексико. Този човек е креатура на Наполеон, чиито храчки най-покорно лиже. Мексиканци, ще търпим ли всичко това? Не! Ние ще се вдигнем като един и ще прогоним тези чужденци от страната!
Пантерата на Юга вече точи своите нокти и е готов за скок. Нека и ние грабнем оръжията! За всичко, необходимо за победата над враговете, е погрижено. Притежаваме оръжия, муниции и провизии, ала липсват мъже, които желаят да покажат, че са честни мексиканци и свободни индианци.
Ето защо е наложително набиране на хора във всички селища. За кратко време ние ще сформираме армия, пред която французите ще си плюят на петите. Вербовчиците са разпратени. Вие ще чуете техните гласове и ще ги познаете по това, че ще споменават моето име. Присъединете се към тях, последвайте ги до сборните пунктове, към които ще ви поведат! Сетне слънцето на свободата ще изгрее над Мексико, а ние ще изхвърлим угнетителите на отечеството от планините след вълните на морето, което ще ги погълне, както е станало някога с фараона.
Пабло Кортейо“
Когато Мехиа прочете написаното, императорът запита:
— Е, генерале, какво ще кажете?
Запитаният вдигна презрително рамене.
— Жалко скалъпена работа!
— Но във висша степен опасна! — вметна Базен. — Открито се проповядват размирици. Трябва да се направи нещо повече от дигане на рамене.
Думите се отнасяха до Мехиа. За да предварди едно остро отвръщане от негова страна, императорът побърза да се намеси:
— Аз съм напълно съгласен. Но какво ще кажете да се предприеме?
— Най-напред да се арестува дъщерята на този човек — обяви Базен.
Макс поклати глава.
— Тя е безопасна.
— Доказа тъкмо обратното, Ваше величество! — напомни Базен.
— Просто е смешна. Вече го казах на генерала.
— После трябва да се претърси жилището на Кортейо.
— Това<|endoftext|> |
не сме могли да забележим по-рано, защото бреговете са покрити с твърд чакъл; по него не остават следи. Разгледайте дъното на реката, джентълмени!
И ние скочихме от седлата и едва сега забелязахме кръглите вдлъбнатини, малко по-големи от човешка длан, които водеха в реката.
— Нека Хектор огледа дирята — каза скаутът, който явно искаше да изпита способностите на негъра. — Искам да чуя неговото мнение.
Негърът, който беше стоял досега очаквателно зад нас, излезе напред и погледна във водата.
— Това двама конници били, които отвъд реката.
— Защо мислиш, че са били конници, а не са били коне без ездачи?
— Защото следи от коне сме много дълбок. Коне трябвало носят товар и този товар сме ездачи. Коне не навлезли заедно във вода, а един подир друг. Също спират се на бряг, за да пият вода преди преминат река. Но тук не спират, а направо преминават. Вървели и един до друг. Това само правят, ако принудени, ако трябва подчиняват юзда. А щом има юзда, има и седло, на което седят ездач.
— Добре се справи! — похвали го старият скаут. — И аз самият едва ли щях да го обясня по-добре. Двамата ездачи са бързали, не са дали възможност на конете си дори да пият вода. Но тъй като конете положително са били жадни, а всеки уестман се грижи преди всичко за коня си, струва ми се, че са им позволили да пият едва на другия бряг. Следователно тези двама души са имали някаква причина преди всичко да се прехвърлят отвъд реката. Надявам се да открием тази причина.
Докато оглеждахме следите, конете ни жадно пиеха речната вода. Отново ги яхнахме и достигнахме отвъдния бряг съвсем сухи, понеже на това място реката беше толкова плитка, че дори и стремената ни не се натопиха в нея. Едва бяхме стъпили на брега и Олд Дет, от чийто поглед нищо не можеше да се изплъзне току-така, каза:
— Ето я причината! Погледнете онази липа, чиято кора е обелена, докъдето може да я достигне човешка ръка! А тук, какво има в земята?
Той посочи надолу към два реда забити колчета, които бяха дълги и дебели приблизително колкото моливи.
— За какво са им били тези колчета? — продължи Олд Дет с тона на учител, който занимава учениците си с нагледно обучение. — Каква е връзката между тях и обелената кора от дървото? А виждате ли малките изсъхнали парчета лико, които са<|endoftext|> |
Рицарят бе придружен от двама млади скуайъри, а наемникът — от един оръжейник на Орлово гнездо.
От глава до пети сир Вардис Игън бе крачеща стомана — стегнат в тежката кована броня върху плетена ризница, а под нея — дебело ватирано палто. Широки кръгли метални пръстени, боядисани с кремавия и синия цветове на герба с луната и сокола на дома Арин предпазваха по-уязвимите връзки на бронята по ръцете и по гърдите му. Пола от люспест метал го покриваше от кръста до средата на бедрата, а гърлото му беше стегнато с дебел стоманен нагърленик. От слепоочията на шлема му стърчаха соколови криле, а забралото му беше с формата на остър клюн с тесен процеп за очите.
Брон беше толкова леко снаряжен, че изглеждаше гол пред рицаря. Носеше само черна смазана плетена ризница върху елек от щавена кожа, кръгъл стоманен полушлем с предпазител на носа, със стигаща до раменете качулка от плетено желязо. Високите кожени ботуши с метални предпазители на пищялите донякъде пазеха краката, а на пръстите на ръкавиците му бяха вшити железни пръстени. Въпреки това Кейтлин забеляза, че наемникът е с половин педя по-висок от противника си, с по-дълъг обхват… а и доколкото можеше да прецени, Брон беше с около петнадесет години по-млад.
Двамата коленичиха един срещу друг под статуята на плачещата жена, Ланистър коленичи между тях. Септонът извади от меката платнена торба на кръста си многостенен кристал, вдигна го високо над главата си и светлината се пръсна. По лицето на Дяволчето заиграха многоцветни лъчи. С висок, тържествен и напевен глас септонът призова боговете да гледат и да бъдат свидетели, да разберат истината за душата на този смъртен, да му дарят живота и свободата, ако е невинен, или смърт — ако е виновен. Гласът му отекна от околните кули.
Когато и последното ехо заглъхна, септонът прибра кристала и набързо напусна градината. Тирион се приведе и пошепна нещо на ухото на Брон, преди стражите да го отведат. Наемникът стана, засмя се и отри стръковете трева от коляното си.
Робърт Арин, владетел на Орлово гнездо и защитник на Долината, заподскача нетърпеливо в издигнатото си високо кресло.
— Кога ще започнат да се бият? — занервничи той.
Сир Вардис се надигна тежко с помощта на единия от скуайърите си. Другият му поднесе<|endoftext|> |
каза:
— Няма, разбира се. Ръцете на Аллах са единствено в съзнанието на Буда. Но целият номер е там, че съзнанието на Буда все пак е в ръцете на Аллах.
— Както пише Ишикава Такубоко — намеси се един свъсен клиент с мефистофелска физиономия, който тъкмо бе влязъл — о, оставете този спор… Казаха ми, че сте имали брошурата на Свами Жигалкин „Летните мисли на сансарическото същество“. Бихте ли проверили? Май е на онзи рафт, не-не, на съседния вляво, под флейтата от бедрена кост…
Homo zapiens
Сложена на бюрото, планшетката напомняше на танк на централния площад на някое малко европейско градче. Затворената бутилка „Johny Walker“ до нея пък приличаше на градска управа. Съответно бутилката червено, което Татарски тъкмо допиваше, също влизаше в този ред. Беше висока и тънка и можеше да мине за готическа катедрала, в която се е нанесъл градският партиен комитет, а това, че беше празна, напомняше за идеологическата изчерпаност на комунизма, за безсмислието на историческите кръвопролития и за общата криза на руската идея. Татарски я надигна, допи последното останало вино, хвърли я в кошчето за боклук и си помисли: „Това е то нежната революция“.
Беше облякъл потника с надписа „Rage Agains the Machine“ и дочиташе инструкцията към планшетката. Новата химикалка, която беше купил до станцията на метрото, пасна идеално на дупката и той я стегна с винтчето. Към дупката имаше и устройство с пружинка, която да притиска химикалката към хартията. Хартията пък — цяло топче — вече бе нагласена под планшетката. Можеше да почва.
Той огледа стаята и понечи да сложи ръце върху планшетката, но изведнъж нервно стана и закрачи насам-натам, после пусна завесите. Помисли още малко, сложи на бюрото една свещ и я запали. Друга подготовка би била просто смешна. Смешна всъщност беше и тази.
Татарски пак седна и сложи ръце на планшетката. „И сега какво? — помисли си. — Трябва ли да казвам нещо на глас, или не?“
— Викам духа на Че Гевара. Викам духа на Че Гевара — каза той и веднага си помисли, че не би трябвало само да вика духа, а да му зададе някакъв въпрос<|endoftext|> |
разшири двойно, като се продължат стените, към осемте генуезки кули да се прибавят още осем, крилото да се спусне чак до реката, където са направени водни врати за гарнизона, и крепостта да се обкръжи с високи валове с ров пред тях. След сто години прочутият турски пътешественик Евлия Челеби щеше да напише за крепостта Бендери: „Когато главният архитект на Сюлейман хан Синан ага ибн Абдулменан ага е строил тази крепост, той е вложил цялото си изкуство. Според законите на геометрията той е изградил толкова добре обмислени укрепления, такива чудновати ъглови кули и стени, че езикът е безсилен да опише качествата им.“
За всичко това беше нужно време, но султанът не бързаше да се връща в Стамбул, сякаш очакваше нещо, устройваше лов в околните гори, награждаваше с кафтани, злато и коне своите войводи, разпращаше вестоносци, редеше стихове, изпращаше на султанката в столицата подаръци. Синът му Мехмед, когото беше оставил в Стамбул за свой наместник през време на похода, пишеше на баща си: „Ако Вие благоволите да попитате за моята майка, то макар и външно и да изглежда добре, вътре в нея няма живо място поради раздялата с Вас. Изпълнена е с тъга по Вас, въздиша денем и нощем и е като пред гибел.“
Но и това отчайващо писмо не накара султана да си тръгне, защото той знаеше, че Хасеки се тревожи не толкова за него, колкото за малкия син, когото те, нарушавайки всички известни обичаи, пуснаха извън пределите на своята земя, без да знаят какво ще стане. Сега султанът се разкайваше, че угоди толкова лесно на каприза на любимата жена, но вече беше късно. Баязид с Хасан ага, съпроводен от отряд смелчаци, замина от Сучава нанякъде, откъдето можеше и да не се върне, и сега вече с нищо не можеше да помогне дори и той, въпреки могъществото си. Трябваше да се чака търпеливо и спокойно на тази чужда капризна река, междувременно надеждно оковавайки я с османски камък. Мрачното строителство бе завършено едва ли не в деня, когато султанският син Баязид се завърна от далечните си пътешествия по славянските земи, върна се през нощта, уморен и малко учуден, защото не бе намерил там нищо от чудесата, за които неговата майка-султанка му нашепваше и пееше едва ли не още в люлката. Затова той беше доволен, когато най-сетне се добра до огромния султански лагер,<|endoftext|> |
му да се измъкне. Дори в Руйдийн, когато бе заявил на Ранд, че си тръгва, знаеше, че нещо ще му попречи. И донякъде така и стана — беше се измъкнал от Пустошта, но си остана все така близо до Ранд. Този път обаче не смяташе, че ще успеят да го задържат.
— Не че го изоставям — измърмори той. — Ако този проклетник още не се е научил да се грижи за себе си, никога няма да се научи. Не съм му проклетата бавачка.
Мат пресуши бокала, навлече си зеления сюртук, намести ножовете си по скришните им места, нагласи тъмножълта копринено шалче около врата си, за да скрие белега на гърлото си, после си нахлупи шапката и излезе навън.
След относително хладната сянка вътре зноят го удари в лицето. Не беше сигурен как се сменят сезоните тук, но това лято се беше проточило твърде дълго и това не му допадаше. Едно от нещата, които бе чакал с нетърпение при излизането от Пустошта, бе появата на есен. Малко хладно да стане. Тук обаче — късмет никакъв. Добре поне, че широката периферия на шапката го пазеше от слънцето.
Кайриенската гора бе жалка картина, с повече поляни, отколкото дървета, и половината от тях — пожълтели от засуха. Нищо общо със Западния лес у дома. Ниските айилски шатри бяха изникнали навсякъде, макар че гледани по-отдалече приличаха на купчини листа или бабуни, освен когато платнищата им не бяха вдигнати, а и тогава човек трудно можеше да ги отличи. Айилците, улисани в работата си, не му обръщаха внимание.
Стигна до фургоните на Кадийр. Бяха струпани в кръг и коларите се бяха налегнали под тях на сянка. Амбулантът не се виждаше никъде. Кадийр все повече и повече се задържаше във фургона си и рядко си показваше носа навън, освен когато Моарейн минеше да огледа товара. Айилците около кервана, на малки групички, с копия и щитове, лъкове и колчани, нямаха никакви други претенции, освен да пазят. Моарейн сигурно си мислеше, че Кадийр или някой от хората му ще се опита да духне с някое от нещата, конто бяха докарали по нейно настояване от Руйдийн. Мат се зачуди дали Ранд осъзнава, че й дава всичко, което си поиска. За известно време му се беше сторило, че Ранд е излязъл отгоре, но вече не беше толкова сигурен, въпреки че<|endoftext|> |
втория опит за влизане, когато искали да отвърнат на червената луна, причинена от първия изпратен човек.
Калан се надвеси към него, докато той поглъщаше лъжица каша.
— Но значи този първият е проникнал?
— О, да. И точно в това е проблемът.
Калан поклати глава.
— Не разбирам.
Ричард остави лъжицата и се облегна назад. Погледна я в ококорените очи.
— Групата на Храма, която е отпратила Храма на ветровете, е същата, която заключила вътре магията. Нали са ти известни някои от онези ужасни магически творения, сътворени по време на войната? Същества, в които били превърнати хора. Като сбързовете. Като пътешествениците по сънищата. Та значи хората от Новия свят били във война с хората от Стария свят. Последните искали да унищожат магията — също като Джаганг днес. Онези магьосници, които скрили оръдията на силата в сигурното убежище на Храма, симпатизирали на хората от Стария свят, които желаели унищожението на магията. Те били на мнение, че да се превръщат хора в ужасни оръдия е толкова лошо, колкото и самите неща, срещу които се борели.
Калан, удивена, се надвеси към него:
— Искаш да кажеш, че преминали на страната на врага? Нима наистина са работили за Стария свят, за унищожението на магията?
— Не, те всъщност не желаели краха на Новия свят, нито пък унищожаването на магията, но чувствали, че гледат на нещата по-глобално, а не само от гледна точка на конкретната война, за разлика от главните магьосници тук, в Кулата. Те търсели компромисно решение. Накрая стигнали до заключението, че в крайна сметка войната и всичките им проблеми са свързани с погрешното използване на магията. Трябвало да се направи нещо.
Калан затъкна кичур коса зад ухото си.
— Какво например?
— Както знаеш, Кулата била пълна с магьосници. Тогавашните магьосници притежавали и двете страни на магията. Те били много по-могъщи дори от Зед, бидейки Пръв магьосник. Родените с дарбата започнали все повече и повече да намаляват. Според мен онези магьосници са използвали Храма на ветровете, за да отнемат част от магическата сила от този свят — заключили са я в отвъдния свят, където не би могла да бъде използвана, за да причини зло — както си мислели — в този свят.
Калан притисна гърдите си с ръка.
— Добри духове! Какво им е дало право да решават такива неща<|endoftext|> |
— Любов? Към кого? Защо?!…
— Към своята кралица и към своята земя. В ума му тези две светини трябва да бъдат слети в едно. Той никога няма да им изневери, защото това би било истинско предателство. Точно така го виждам: влюбеният, който измамва любимата си…
Файърторн се облегна назад в креслото и затвори очи замечтано.
— Виждате ли, шест стиха ще са достатъчни, хайде, да речем, осем. Покажете Лоренцо, обхванат от истинска страст.
— Ще се опитам, Лорънс.
— Задълбочете тази тема! Дайте лоялност, която извира от страстна любов! Намерете думи, с които той всъщност да се обръща към дукесата! Ето, става въпрос за десет реда, нищо повече! А ако станат дванадесет, този монолог ще се превърне в шедьовър!
— Оставете ме да видя — изпъшка другият.
— Знаех си, че сте отворен за разумни предложения, Едмънд!
— Но дали са разумни? Платиха сметката, станаха.
— И още нещо — каза Файърторн небрежно.
— Да?
— Екзекуцията.
— Какво екзекуцията?
— Ще я изпълним на самата сцена. Худ се задави.
— Абсолютно невъзможно!
— Театърът е изкуството на невъзможното! — издекламира драматично Файърторн.
— Обезглавяване… Посичане направо пред очите на зрителите?!
— И защо не, сър? Така въздействието ще е много по-силно от досегашното решение палачът само да се появи с кървавата глава на Лоренцо. Искам да умра пред очите на моята публика!…
— И как ще стане това, моля ви?
— Оставете това на Никълъс. Той ще ви обясни.
Само високата оценка, дадена на импресариото, накара Едмънд Худ да се отнесе сериозно към тази безумна идея. Но просто не можеше да си представи как би могла да се осъществи. Авторът само сви безпомощно рамене.
— Готов съм да опитаме — съгласи се най-сетне той.
— Не става дума за опит! — реагира Файърторн веднага. — Точно така ще направим. Твърдо съм го решил.
Както всички останали, и Семюъл Ръф се радваше, че Ричард Хънидю получи главната женска роля в пиесата. Той бе направо горд с момчето, признаваше, че то наистина има талант. Затова се<|endoftext|> |
ани седеше, втренчила поглед в Пол. „Ами ако се е опитал да го направи“ — помисли си тя. — „А това е нещо, което той би дръзнал да направи…“
Джесика коленичи до Чани, като протегна към нея най-обикновена кана. Наситеният мирис на отровата удари Чани в ноздрите. Тя потопи пръст в течността и доближи пръста си до носа на Пол.
Кожата по носната му кост леко се набръчка. Ноздрите бавно потрепнаха.
Джесика ахна.
Чани допря навлажнения си пръст до горната устна на Пол. Бавно, на пресекулки, той си пое дъх.
— Какво е това? — попита Джесика.
— Не говори! — отвърна Чани. — Трябва да превърнеш мъничко от свещената вода. Бързо!
Без да задава въпроси, защото разпозна тона на вътрешната убеденост, Джесика вдигна каната към устните си и отпи малка глътка.
Очите на Пол се отвориха. Той ги впери нагоре, към Чани.
— Не е необходимо да превръща Водата — заговори той. Гласът му бе слаб, но твърд.
Джесика откри, че организмът й започна машинално да превръща отровата в глътка вода в устата й. С леката възбуда, която тази церемония винаги предизвикваше, тя долови и искрицата живот, идваща от Пол — излъчване, което сетивата й уловиха.
И в този миг Джесика разбра.
— Ти си пил от свещената вода! — възкликна тя.
— Само една капка — рече Пол. — Една съвсем малка… капчица.
— Как си могъл да направиш такава глупост? — удиви се Джесика.
— Та той е твой син — намеси се Чани.
Джесика я прониза с поглед. Една необичайна, топла и пълна с разбиране усмивка се плъзна по устните на Пол.
— Чуй моята любима — рече той. — Вслушай се в думите й, майко. Тя знае.
— Онова, което правят другите, трябва да направи и той — рече Чани.
— Когато поех капката в устата си, когато я усетих и вдъхнах миризмата й, когато разбрах как ми въздействува, тогава осъзнах, че мога да извърша онова, което и ти направи — заговори той. — Вашите проктори{sup}\*{/sup} от „Бин Джезърит“ говорят за Куизъц Хадерах, но не могат даже и да си представят на колко много<|endoftext|> |
Наложи се да си тръгна от работа (оставяйки двеста невъздържани чакръкчии в ръцете на Андреа) и да изчопля информацията от баща ми, сякаш участваше в „Стани богат“: „Дължиш ли пари?“ „Болен ли си?“ Накрая напипах разковничето с „Имаш ли любовница?“
Било само от три месеца — поне така каза. Какви ги вършеше, да зареже тридесет и пет годишен брак заради тримесечен флирт?
Гадно мъжко малодушие! По телефона стовари всичко на мен и ме остави аз да го съобщя на мама. Я по-полека! Аз съм дъщерята, тя е съпругата. Но като му напомних това, той отговори:
— А, не. Ти й кажи. Жените повече ви бива в тия работи.
Дори нямаше добрината да ме остави да отида и веднага да кажа на мама. Разприказва се колко го била очаровала Колет, докато майка ми гледаше като ранено животно.
— Кара ме да се чувствам млад — заяви той, сякаш очакваше да му се зарадвам. После добави — още преди да е отворил уста, знаех, че ще го каже:
— Чувствам се като юноша.
Така че му отговорих:
— Сигурна съм, че можем да те уредим с такъв. Мъжки или женски?
Но той изобщо не схвана. Смахнат стар глупак.
Да съобщя на майка ми, че съпругът й я е зарязал заради секретарка, беше определено най-трудното нещо, което някога съм правила през целия си живот. По-лесно щеше да ми бъде да й кажа, че е умрял.
Но тя го прие добре — прекалено добре. Само промълви:
— Ясно — звучеше много разумно. — Гадже, казваш? Дай да си пуснем „Бъфи“ тогава.
Така че, колкото и шантаво да звучи, седнахме да гледаме „Бъфи“, без да виждаме каквото и да било, във всеки случай аз, после без предупреждение тя изключи телевизора и каза:
— Знаеш ли, мисля, че искам да поговоря с него.
Върнахме се при телефона и този път тя му позвъни, и го хвана на бюрото му, и проведоха нещо, което може да се нарече спокоен разговор — дори прекалено:
— Да, вярно, Джема ми каза, но помислих, че не е разбрала правилно. Ь-хъ, не е. Ъ-хъ, да… Колет… влюбен си в нея… разбирам<|endoftext|> |
— елементарно, Уотсън! — като няма разпад, няма и електричество, значи часовниците спират. Същите „таблетки“ използваше и Краут, за да пуска стандартни импулси в установката си. А часовниците в сградата вземаха ток от мрежата, затова и си вървяха нормално.
— И как го управлявате? — попитах двамата психотерористи.
Еди отвори куфарчето си и в него до хипназера на д-р Померанец видях нещо, което ми заприлича на дистанционно управление от 3D-тапет. Взрях се — наистина, имах същото у дома.
— Покажи ми.
Хлапето натисна „On“ и часовникът на ръката ми моментално спря.
— А другите копчета вършат ли някаква работа?
— Със стрелките нагоре и надолу се регулира ефективната дистанция — и хлапето ми показа как регулацията се контролира чрез миниатюрния дисплей.
— Може да действа и на много голямо разстояние, поне до половин километър, но тук никога не сме го задействали на повече от пет метра, защото не е като хипназера с насочено действие, а покрива всичките 360 градуса. Чичо Уесли не можа да измисли за какво да го използва и ми го даде да се забавлявам, когато бях още дете — почна да се оправдава Еди. — С него блокирах комуникациите на противниковата банда…
— Това не пречеше ли и на вашите връзки?
— Ние използвахме електролитни батерии — момчето ме изгледа, учудено от недосетливостта ми.
— А чия беше идеята да се развилнеете из факултета?
— Моя — смутолеви Луси. — Само че… не си мислете, че съм искала да мина метър. Наистина съм подготвена…
— Да, и сега ще ми предложите да забравя всичко и да ви изпитам отново? — Вече не бях толкова благосклонно настроен. — На вас, мис, са ви сбъркали професионалния профил. На вас повече ще ви приляга шоу-бизнесът… И нали разбирате, че ако това се разчуе, с практиката на баща ви е свършено?
Изглежда двамата едва сега проумяха каква каша са забъркали. Мълчаха, увесили носове.
— Само от уважение към д-р Померанец ви предлагам да се споразумеем. Оставяте това… хм… нещо тук, заедно с дистанционното и на пръсти отивате да върнете хипназера в кабинета на доктора, а аз ще си мълча.
— Сър, но това е моя собственост! — опъна се Еди<|endoftext|> |
да изстрелваме _сънуваните си тела_? — попитах.
— Самият ти беше свидетел, когато Хенаро изстрелваше _сънуваното си тяло_ — каза тя. — То изхвръква като бавен куршум, фактически се залепва и отлепва от физическото тяло с гръмко припукване. Нагуалът ми казваше, че _сънуваното тяло_ на Хенаро може да прави повечето от нещата, които ние нормално си правим; той обичаше да идва при тебе така, за да те разтърси. Сега вече зная каква е била целта на Нагуала и на Хенаро. Искали са да си спомниш и с тази цел Хенаро е изпълнявал невероятни подвизи пред очите ти, като е изстрелвал _сънуваното си тяло_. Но не е стигнал доникъде.
— Никога не съм знаел, че е бил в _сънуваното си тяло_ — казах аз.
— Никога не си знаел, защото не си наблюдавал — каза тя. — Хенаро се е опитвал да ти го съобщи, като е правел неща, които _сънуваното тяло_ не може да прави: да яде, да пие и така нататък. Нагуалът ми разказваше как Хенаро обичал да се шегува с теб, че като отиде по голяма нужда, чак планината ще потрепери.
— Защо да не може сънуваното тяло да прави тия неща? — попитах аз.
— Защото _сънуваното тяло_ не може да се справи с _намерението_ на яденето или пиенето — отговори тя.
— Какво искаш да кажеш с това, Горда? — попитах.
— Голямото постижение на Хенаро се състоеше в това, че в своето _сънуване_ той е научил _намерението_ на тялото — поясни тя. — Той е довършил онова, което ти си започнал да правиш. Той можеше да _сънува_ съвършено цялото си тяло. Но _сънуваното му тяло_ имаше различно _намерение_ от _намерението_ на физическото тяло. Например _сънуваното тяло_ може да премине през стена, защото знае _намерението_ на изчезването яко дим. Физическото тяло знае _намерението_ на яденето, но не и на изчезването. За физическото тяло на Хенаро преминаването през стена би било толкова невъзможно, колкото за _сънуваното тяло_ е яденето.
Ла Горда замълча за малко, сякаш премерваше това, което току-що беше казала. Исках да почакам, преди да й задам въпрос.
— Хенаро беше усвоил само _наме<|endoftext|> |
. Съвсем очевидно беше, че човекът се е ценял много по-малко от добитъка. Нещо повече — хората постоянно били подлагани на садистични мъчения. Тях бавно ги разрязвали с трион по площадите на Китай, набивали ги на колове по пътищата на Изтока, разпъвали ги на кръст в Средиземноморието, окачали ги на железни куки като заклан и одран добитък.
Техниката на масовите изтребления непрекъснато се усъвършенствувала, Сеченето на глави, кладите, кръстовете и коловете не можели да унищожат големите човешки маси в превзетите градове. Хората били нареждани като снопи в полята и конните орди препускали по тях. С копия и саби подгонвали обезумелите тълпи към планините и ги хвърляли в пропастите. Принуждавали ги да зидат от живи хора стени и кули, като наслагват върху редиците от тела пластове глина. От тази фантасмагория на масови изтребления, в които най-поразително беше абсолютното покорство на хипнотизираните от силата на победителите човешки маси, Фай Родис запомни най-добре сцената на падането на Рим. Гордите римлянки се опитваха да намерят заедно с децата си убежище на Форума. Беззащитни, лишени от постоянната опора на своите избити в боя бащи, мъже и братя, момиченцата, девойките, жените и стариците гледаха, вцепенени от безизходно отчаяние, приближаващата се тълпа опиянени от победата хуни или германи с окървавени брадви и мечове. Тази незабравима сцена, поставена от изкусен режисьор, стана за Родис олицетворение на едно от стъпалата на инферното.
Бисерът на древната култура — Елада, превърната в козе пасище в началото на Тъмните векове; развалините на още по-древната цивилизация на морските народи на Крит; погребенията на древните вождове по Кубан и Причерноморието, когато над гърбовете им избивали десетки хора и стотици коне, поливайки с кръв и затрупвайки с тела жалките останки; заличената от копитата на азиатските пълчища култура на древна Русия; колосалните кланета на жителите на Южна Африка от нахлулите от север завоевателски племена — всичко това й беше вече познато и не пораждаше нови асоциации. Но Родис никога не беше виждала откъслеците от документални снимки, които бяха вмъкнати в инсценираните филми за последните периоди от ЕРС. В съответствие с увеличаването на населението на планетата и с могъщата техника масовите убийства бяха придобили още по-чудовищен характер. Грамадните концентрационни лагери — фабриките<|endoftext|> |
Но не и Хенри Дандоло! Той е яздил по целия път от Европа и е бил видян на бойните линии при Сабо, където искал кръстоносците да изравнят със земята този горделив унгарски град, ако искат да си осигурят съдействието на Венеция за кръстоносния поход. Те така и направили, но със силно нежелание, защото започналото като свето дело начинание вече започвало да се изопачава и да се превръща в още един въпрос на покупко-продажба. Или поне така казват хората. Аз самият нямам мнение по този въпрос, докато не чуя вашето.
— Мъдро от твоя страна — Мак прокара пръсти през косата си.
— Вашите възможности при тази среща — додаде Базил — са многобройни.
— Без съмнение.
— Едно съюзяване на вашите интереси с тези на Венеция би могло да ви донесе несънувани богатства. Но, разбира се, съществува и другата страна на въпроса.
— И каква е тя? — попита Мак, понеже Базил извади камата си, изпробва острието й с върха на палеца си и леко я положи върху масата.
— А това, господарю, е един инструмент от превъзходна толедска стомана, който може да ви се види полезен, ако случайно интересите ви не са свързани с тези на Венеция.
Мак също изпробва острието на камата с върха на палеца си, защото така се правеше с всички оръжия по онова време. После плъзна камата в ръкава си с думите:
— Може да ми свърши работа, ако се наложи да изразявам мислите си по-точно.
Базил се усмихна раболепно и извика двама войници с факли, които тръгнаха напред и осветяваха пътя. Базил предложи да го придружи, но Мак отклони предложението, осъзнавайки, че е дошло време да се заеме, с работа. На този етап бе по-благоразумно да работи сам, защото не беше сигурен кога Базил ще си даде сметка, че интересите му въобще не съвпадат с неговите.
И така, той потегли. Докато вървеше през лагера, забеляза, че в него е настъпило голямо раздвижване. Насам-натам бягаха групи войници, а конници вестоносци препускаха нанякъде в галон. Бяха запалени много огньове и навсякъде цареше атмосфера на раздвижване като при голямо начинание.
Палатката на дожа представляваше голям павилион от бяла коприна, през която се процеждаше светлина. Самият дож седеше на малък стол до една маса. Пред него имаше поднос с необработени скъпоценни камъни. Хенри Дандоло ги галеше с пръсти. Беше огромен мъж<|endoftext|> |
. Е, признавам, че ако Самюъл попадне на каквото и да е съкровище, би направил всичко по силите си, за да се сдобие с него.
— Имаш предвид най-вече начина, по който се е сдобил с Меча на истината? — прекъсна я Зед.
Шота го изгледа за момент, но реши да продължи мисълта си, вместо да се поддава на предизвикателството.
— Второ, как е разбрал Самюъл къде да намери Сестрата с кутията? Несериозно е да мислите, че просто се е шляел из Д’Хара и случайно е срещнал точно тази Сестра на мрака, пронизал я е, ограбил я е и изведнъж се е оказало, че всъщност се е сдобил с кутия на Орден?
— Трябва да призная — отвърна Ричард, — че никога не съм вярвал в съвпаденията. Та и в този случай не ми се вижда много вероятно.
— Именно — кимна Шота. — После стигаме до случая с Чейс. Заради тежкото му състояние не успях да науча много от него, но стана ясно, че е бил нападнат от засада. Второ съвпадение — Самюъл среща и решава да нападне друг човек, когото ти познаваш? Не мисля. Това поставя въпроса защо Самюъл ще дебне да нападне твой познат? Какво ценно нещо е носел Чейс?
— Рейчъл — отвърна Зед и разтърка замислено брадичка.
— Но за какво ще му е момиче? — попита Кара. След като останалите я изгледаха с тревожни очи, додаде: — Искам да кажа, за какво ще му е точно това момиче?
— Не знам — отвърна Шота. — И точно в това е проблемът. Както вече казах, събитията около всичко това не са достъпни за мен. При това дотолкова, че изобщо нямах представа, че има нещо скрито. Очевидно някой направлява Самюъл. И това би могло да бъде само друга вещица.
— Познаваш ли я? — попита Ричард. — Знаеш ли коя е или поне имаш ли някакви предположения?
Шота го изгледа със свиреп поглед, какъвто той никога не бе виждал на женско лице.
— Нямам абсолютно никаква представа.
— Откъде се е взела? Някакви идеи? Лицето й помръкна още повече.
— Ами да, би трябвало да е дошла от Стария свят. След като ти унищожи границата преди няколко години, може би някой е съзрял подходяща възможност да се промъкне в земите ми — така както Императорският орден се възползва от шанса да нахлуе в Новия свят и да го завладее. Като е омагьосала Самюъл, тази жена вероятно иска<|endoftext|> |
безизразен монотонен глас.
— Аз съм, какво искате? — бе отвърнал стъписано.
— Предлагам длъжността „административен директор“ във фирмата СИМАКС. Ако приемете, ще я укрепя с ваша помощ. Определете сам размера на заплатата си. В случай на съгласие наберете А23489801. Запишете, повтарям бавно: А23489801.
Неизвестният събеседник беше прекъснал линията, а Чарлз помисли, че се шегуват с него. Все пак нещо отвътре го накара да вземе участие в предложената игра. Телефонира на указания номер и съобщи кратко:
— Като начало как ви изглежда цифрата четиринадесет, с четири нули след нея? Годишно, разбира се.
— Не възразявам, считайте се назначен. Очаквах го и вече открих сметка на ваше име. Ще получите банкова справка незабавно.
Монотонният глас беше изчезнал, но последвалият сигнал, придружен от подалото се късче хартия, изглеждаше съвсем реален. Срещу името на една от банките в Дарвил се мъдреше деветцифров шифър, собственото му име и фамилия, а под тях сума десет хиляди. Шегата се бе превърнала в нещо твърде сериозно. Той отново набра тайнствения номер и попита:
— Извинете, с кого разговарям?
— Наричайте ме мистър Фърпоу.
— Но ние дори не се познаваме!
— Съвсем не е трудно да събереш сведения за някой, способен да ти свърши работа. Отговаряте на известни изисквания.
— Кога ще се запознаем?
— Вече го направихме, засега нямам възможност за лични контакти. Ще се задоволите с телефонни разговори, при които ще получавате указания.
Следващите няколко месеца бяха изминали под знака на измамно чувство за величие. Чарлз ликуваше и развиваше трескава дейност. Закупуване на терен, договори със строителни фирми, производители на компютри, инсталационни роботи, хиляди непознати за него уреди; временни складове, разправии с транспортни фирми, графици за доставка на материали, заповеди, подписи на чекове. В резултат сградата бе поникнала като гъба. Всичко изглеждаше прекрасно до момента на настаняването си в кабинета. Почти беше свикнал да свързва мистър Фърпоу с абстрактен телефонен глас, способен да дава пари и нареждания, нереален като конкретна личност. Но един ден той го повика при себе си.
Спомняше си, че мис Фелоу все още не бе назначена. Прекоси празната секретарска стая и неуверено влезе в почти голото помещение. Върху кристалното бюро в дъното бе вдигнал краката<|endoftext|> |
— Да, в това има нещо… — каза бавно Пиркс. Бъркотията в главата му се засилваше. — Но защо ви е безразлично дали ще бъда дискретен? Не се ли страхувате, че фирмата, която…
— Не. Никак не се страхувам. От нищо — със същия спокоен лекторски тон каза Бърнс. — Струвам ужасно скъпо, господин навигаторе. Ето тук — той докосна с ръка гърдите си, — са вложени милиарди долара. Не допускате, надявам се, че вбесеният фабрикант ще нареди да ме разглобят на винтчета. Говоря в преносен смисъл, естествено, защото у мен няма никакви винтчета… Сигурно ще изпаднат в ярост, но от това моето положение няма да се промени. Вероятно ще трябва да работя в същата фирма — но какво от това? Дори предпочитам да работя там, отколкото другаде — там по-добре ще се грижат за мен в случай на… болест. Не смятам също, че ще опитат да ме затворят. За какво им е? Прилагането на насилие би могло да свърши твърде печално за тях самите. Сам знаете каква могъща сила е пресата…
„Той мисли за шантаж“ — проблесна в главата на Пиркс. Имаше чувството, че сънува. Но продължаваше да слуша с най-голямо внимание.
— И така, сега вече разбирате защо искам вашата оценка за нелинейниците да бъде отрицателна.
— Да. Разбирам. А дали… можете да ми кажете още кой от командата?…
— Не. Тоест не съм сигурен, а с предположения мога повече да ви навредя, отколкото да помогна. По-добре нула информация, отколкото дезинформация, защото това е отрицателна информация, по-малка от нулата.
— Да… хм… Във всеки случай — независимо от вашите подбуди — благодаря. Да. Благодаря. А… можете ли във връзка с това да ми разкажете нещо за себе си? Имам предвид такава информация, която би могла да ми помогне…
— Досещам се какво ви интересува. Не зная как съм построен — както и вие не знаете нищо за своята анатомия и физиология, най-малкото не сте знаел, докато не сте прочел някакъв учебник по биология. Но конструкторската страна сигурно малко ви интересува — става въпрос главно за психиката? За нашите… слаби места?
— За слабите места също. Но — сам знаете — всеки в края на краищата знае това-онова за своя организъм — разбира се, не научно познание, а в резултат на опита, на самонаблюденията…<|endoftext|> |
прогони мечката? Мъжът. Ние вършим всичките трудни неща. Аз трябва да изхвърлям боклука всяка нощ! Но да си ме чула да се оплаквам? — Чу смеха й. Правилно беше разбрал настроението й. Тя не се нуждаеше от съчувствие. Беше прекалено горда, за да допусне такова нещо.
— Бих те фраснала по главата, но не си струва да чупя хубавата палка за голф в нещо толкова евтино.
— Освен това аз бях тук миналия път и не ми изглеждаше толкова трудно.
— Ако можех да се движа, Джек, щях да те убия за тези думи.
Той се премести до жена си.
— Не, не мисля така. Искам да си представиш една картина.
— Каква?
— Лицето на Роби, когато дойде тук за вечеря. Ще преместя малко часовника.
— Предполагам, че Сиси ще се овладее по-бързо от него.
— С колко минути да го преместя?
— Двадесет.
— Дадено. — Погледна часовника си. — Контракцията започва. Дълбоко вдишване.
Една минута по-късно Джек е удивление откри, че диша по същия начин като жена си. Това накара и двамата да се засмеят.
24.
Пропуснати и направени връзки
В деня на нападението на лагер 18 нямаше нови снимки. По времето, когато спътникът е прелитал над тази област, бушувала пясъчна буря и камерите не са успели да проникнат през нея, но един геосинхронен спътник за следене на атмосферните условия беше показал, че бурята се е изместила от района. Подсетиха Райън, че днес е денят, в който ще се проведе нападението, и той прекара следобеда си в напрегнато очакване. Внимателният анализ на снимките показваше, че в лагера има от дванадесет до осемнадесет души, без да се брои охраната. Ако по-високият брой беше правилен и официалната оценка на АОЪ също, то тук бяха повече от половината от членовете на АОЪ. Райън малко се тревожеше от това. Ако французите изпратят само осем десантчици… Но той си спомни собствения си опит от морската пехота. Те ще нанесат удар по целта в три часа сутринта. Изненадата щеше да бъде на тяхна страна. Щурмовият отряд щеше да бъде със заредени оръжия, насочени към спящи хора. За една елитна група командоси изненадата е като канзаски ураган, на който нищо не може да устои.
„Сега те са в хеликоптерите си — помисли си Райън. Припомни си пребиваването си<|endoftext|> |
допуснах и възможността Байконур да си е променил лицето по хирургически път. Тук ми помогнаха неговите биосоциални данни, които които нашето информационно управление бе успяло да вземе преди задържането на Алам. Ако не бяхме избързали, по-късни нищо нямаше да узнаем. Свързаните с биографията на Алам документи изчезнаха, сякаш трябваше да се пази някаква страшна тайна.
Като съпоставихме познатите ни белези с тези на изследваните хора, продължихме да отсяваме и накрая останаха петдесет и девет възможни Аламовци. Осем живееха на Земята, а само един от тях отговаряше на всички данни.
Разпоредихме на филиалите от другите планети да изпратят допълнителни сведения, а аз отлетях за Австралия, където се беше заселил моя герой, единственият, който отговаряше на всички условия, включитълно и на външната прилика. Мина ми през ума смътната мисъл, че един изключително красив мъж (а Алам имаше много изразително лице) ще държи на външността си и няма да я промени. И все пак се излъгах. Алам действително не се беше оперирал, но само защото чисто и просто не му беше минало през ума; той смятал, че промяната на местожителството и параграф седми са достатъчни, за да осигурят неговото инкогнито. „Убеден съм — ми каза той през последния ден от нашата среща, — че ако е могъл, и Микеланджело би си изваял друго лице. Поне за да се забавлява.“
Но да не избързвам, защото си заслужава да ви разкажа как го „улових“. Живееше в един от старинните градове, които като огромна крепостна стена минават по целия континент от брега на Индийския океан до залива Карпентария. Скромното му жилище, състоящо се само от пет стаи, се намираше близо до споменатия залив.
Когато попитах инфробота къде е Бил Маллок (новото име на Алам!), получих отговор, че не е в къщи, ала на обед го видях да се връща, натоварен с някакви странни предмети. Междувременно поръчах да ми построят временно жилище отвъд пътя, срещу къщата на Маллок. Колкото и бързо да вървеше работата, все пак продължи около три часа. Наблюдавах строежа, защото исках малката постройка да не бие на очи, но пък и да ми дава възможност да следя изхода от прозореца.
По едно време се случи нещо, което ужасно ми досади: големи бръмчащи мухи започнаха да се въртят около мене. По вида им прецених, че не са кибернетични насекоми, каквито се използваха обикновено само<|endoftext|> |
НГСКИ УНИВЕРСИТЕТ — Институт за висше образование в Стрилингския сектор на древния Трантор. Въпреки всичките му претенции за авторитет както в областта на хуманитарните, така и на точните науки, не са те тези, които сега придават такова значение на Университета, За предишните поколения учени вероятно би било огромна изненада да разберат, че след време за Стрилингския университет ще си спомнят най-вече поради факта, че той е станал резиденция на някой си Хари Селдън по време на Бягството.
ЕНЦИКЛОПЕДИЯ „ГАЛАКТИКА“
11
След спокойното изявление на Чувек, Хари Селдън остана известно време в неловко мълчание. Внезапно осъзнал сериозността на проблема, той почувства особен вътрешен хлад.
На път беше да изобрети една нова наука — психоисторията. Изключително ловко бе разширил полето на действие на законите на вероятността, за да обхванат огромен брой неопределености, и бе достигнал до елегантни уравнения, съдържащи множество неизвестни. Може би дори не „множество“, а безкрайно много — това вече трудно можеше да се определи точно.
Само че всичко туй си беше една математическа игра и нищо повече. Бе достигнал до психоисторията или поне до основите й, но единствено като математически куриоз. Къде бе останало онова познаване на действителната история, което евентуално би могло да придаде някакъв смисъл на сухите уравнения?
Той не притежаваше такива познания. Никога не се бе интересувал от история. В общи линии знаеше единствено хеликонската — в тамошните училища курсовете по този предмет бяха, разбира се, задължителни — но какво се намираше извън тях? Онова, което бе усвоил, положително представляваше само гол скелет, наполовината сглобен от легенди и митове, а другата — със сигурност изопачена.
И все пак как човек би могъл да твърди, че Галактическата империя умира? Тя бе съществувала в продължение на десет хиляди години, а дори и преди това; в качеството си на столица на доминиращото кралство Трантор почти двадесет века бе властвал над нещо, което на практика пак си беше империя. Тя бе преживяла ранните столетия, когато цели сектори от Галактиката отначало приемаха, а сетне отхвърляха собствената си местна независимост. Тя бе оцеляла сред превратностите, свързани с въстания, династични войни и някои сериозни периоди на упадък. Повечето светове малко се грижеха за подобни неща, а самият Трантор бе нараствал постоянно, докато не се превърна в обхващащо цяла една планета човешко обиталище, което сега се самоназоваваше Вечният свят.
Наистина през последните четири века безпорядъкът се бе увели<|endoftext|> |
което получаваме точно копие на сензорните впечатления…“ Но аз не мога да го правя, тъй че методът не ми помага!
— А историята? Ти се представи много добре на изпита. Помага ли ти, в такъв случай, знанието за събитията в света преди и след Големия ножар?
— Не знам. Но е… интересно.
— Филмът, който видя, е донякъде исторически. Тоест, разказва за неща, случили се в миналото.
— Да, но беше толкова… — Погледът й пробягна уплашено по блестящите вълни. — Страшно…
— Значи историята ти харесва само защото е интересна? Никога ли не си си задавала въпроса какви са причините за постъпките на хората в тия твои книжки?
— Да, искам да знам причините. Искам да знам защо са приковали онзи човек на дъбовия кръст. Искам да знам защо са му сторили всичко това.
— Добър въпрос… който ми напомня нещо: горе-долу по същото време, когато са го приковавали на кръста, в Китай било решено силите на Вселената да бъдат представяни чрез кръг, половината черен, половината бял. Но за да не забравят, че не съществува чиста сила, нито само една-единствена причина за нещата, сложили бяло петно върху черната половина и черно — върху бялата. Интересно, нали?
Тя се намръщи заради промяната в темата. Но той продължаваше да говори:
— А спомняш ли си историята за влюбения златар, който в автобиографията си писал, че когато бил на четири години, той и баща му видели Митичния саламандър върху плочата пред огнището; бащата грабнал момчето и го запратил на полицата със съдините в другия край на стаята, като измърморил, че Челини бил още твърде малък, за да запомни случката, ако не е придружена с болка.
— Спомням си — отвърна тя. — Спомням си как Челини казал, че не е сигурен дали болката от удара била причината да запомни Саламандъра, или Саламандърът бил причината да запомни удара.
— Да! Да! — извика той. — Това е! Причината, причините… — От силното вълнение качулката му се смъкна назад и тя видя лицето му в медната следобедна светлина. — Не забелязваш ли схемата?
Набраздено чело, бръчици като паяжина около очите, тя проследи белезите на годините по лицето му и сведе поглед.
— Само че не знам какво е саламандър.
— Прилича на сините гущери, дето пеят под прозореца<|endoftext|> |
покой!
Лето слушаше слисан. Един от работниците едва не изтърва въжето и бичата глава застърга надолу по стената, но Хауът му кресна да си върши работата.
Императорът беше неизменният повелител на галактиката в продължение на два нормални човешки живота — заобиколен от стражите си, защитен срещу всякакви заплахи, пристрастен към даряващата дълголетие подправка… Лето изобщо не се бе замислял, че и старецът все някой ден ще умре, макар от година-две да се чуваше, че здравето му се е разклатило.
Взря се в куриера и се поклони официално.
— Моля ви да предадете на кронпринца Шадам моите съболезнования. Кога ще бъде извършена церемонията по погребението? Родът Атреидес ще бъде представен на нея, разбира се.
— Не е необходимо — отвърна куриерът безстрастно. — По волята на престолонаследника ще има скромна частна церемония, на която ще присъстват само членовете на семейството.
— Разбирам.
— Възложено ми е да ви предам обаче, че Шадам Корино, който скоро ще бъде коронясан като падишах-император на Опознатата Вселена под името Шадам IV, любезно настоява за вашето присъствие и полагане на клетва за вярност към него по време на церемонията по възкачването му на Трона на Златния лъв. Датата ще бъде уточнена допълнително.
Лето се озърна към своя ментат и отговори:
— Ще се отзовем на поканата. Вестоносецът кимна рязко и добави:
— Ще бъдете уведомени своевременно за всички подробности по протокола.
Мъжът се поклони и се обърна кръгом с отсечени, движения. Излезе от залата със същата маршова стъпка, за да се върне със скоростен топтер на космодрума и да поеме към следващата планета от Империята, където щеше да повтори известието си.
— Ами, ъ-ъ… ето ти една добра новина — кисело се обади Ромбур. Бледото му лице се изопна, той силно стисна челюсти. — Ако не беше дребнавата ревност на императора, нашето семейство можеше да се справи с кризата на Икс. А и Ландсрадът щеше да ни изпрати подкрепления.
— Елруд не искаше да се справим — вметна Кайлеа. — Жалко, че майка ни не доживя да чуе това.
Устните на Лето се извиха в усмивка на сдържана надежда.
— Чакайте… Та това е неочакван шанс. Помислете! Само Елруд упорстваше в личната си<|endoftext|> |
Персийската монархия. От друга страна, да владее някой Мала Азия и да не владее крайбрежието й е било политическа безсмислица, а пък владеенето на крайбрежието свързвало Персийската държава с гръцките острови и със сложния политически живот на целия Балкански полуостров и на черноморското крайбрежие, гъсто осеяно с колонии главно на малоазийски гърци. Персия наистина завладяла Мала Азия, но заедно с това тя била въвлечена в политическия живот и на Европа и тъй или иначе налагало й се да определи политиката си спрямо нея. Най-простото решение на тази задача от гледището на традициите на източните империалистически монархии било, разбира се, завоеванието, т.е. Персия да погълне Гърция и да включи в състава на държавата си не само отделна част, а цялата нация.
Всички изгледи карали Персия да вярва, че условията да постигне така поставената си задача били благоприятни за нея. Животът в същинска Гърция много малко се различавал от живота на гърците в Мала Азия. И тук същите крамоли между отделните държавици на една и съща страна, същата постоянна война на едни държави против други, същата омраза от страна на едни градове към други, същите постоянни социални и политически борби вътре във всяка една държава и съшият стремеж да се използва първата попаднала откъдето и да е сила за успех при постигането на най-близките политически и партийни задачи. Изглеждало, че ще е много лесно да се подчини Гърция, само ако персите знаят, как да използват тъкмо тия особености на гръцкия политически живот. Обаче това, което Персия слагала на везните на съдбата в тази борба, било наистина нещо огромно и поради това решително: тя излагала голямата си, добре организирана и дисциплинирана армия; излагала на риск превъзходната си флота от най-добрите моряци на тогавашния свят — финикийци и малоазийски гърци; излагала на риск най-после и неизчерпаемите си материални ресурси на една тъй богата държава. Разбира се, за да се постигне целта, налагало се да се предприемат далечни походи. Но нали персийските армии вече бяха ходили в недрата на централна Азия чак до границите на Индия, нали неотдавна те бяха разбили и превзели великия Египет?
Персийските монарси, особено когато се касаело до експанзия, никога не действали без предварително обмислен подробен и далечен план. Те винаги се отличавали с качествата на добри стратези. Те подробно проучвали и много добре подготвяли всяка своя експедиция. За тях било ясно, че<|endoftext|> |
не много. Само силно възбуден. Мина минута. Мишел изчезна, гроздове мехурчета заизскачаха от зелената бездна… Още една минута… Още една…
Нервите ми бяха напрегнати до скъсване, господине. Надявам се, че ме разбирате. Тази тишина, тъй странна в бушуващото море, мъртвите скали, акулите на пясъка…
Не знам какво ми стана, но след трите минути напрежение изведнъж неочаквано и за самия мен вдигнах пушката и стрелях косо във водата и с двете цеви.
В същата минута видяхме с Петър как Мишел започна да се издига. Бързаше нагоре с отчаяни резки движения като човек, преследван от нещо. Изскочи на пет метра от лодката и веднага заплува към нас. Помогнах му да се прехвърли през борда. Мишел махна маската и трябва да ви кажа, че беше бял като платно.
— Здравата се изплаших.
— От какво?
Той вдигна рамене:
— Сам не зная от какво.
— Но спусна ли се на дъното?
— Да, до самото дъно.
Мишел пое няколко пъти дълбоко въздух.
— Там имаше нещо — рече той, — само че какво — не знам. Разбираш ли, в миг почувствувах, че не съм сам там, в дълбочината. Нещо ме следеше, нещо знаеше, че съм там. Усетих го с цялата си кожа. Ужасно се изплаших.
— А какво беше това?
— Не знам. Спуснах се на дъното и отначало нямаше нищо. Дъно като дъно. Отлична видимост, прекрасни условия за снимки. А сетне почувствувах много ясно, че там има нещо.
Рибка се мярна край веслото. Водата около нея изведнъж потъмня и пак се зачу изщракване. Рибката косо заплува към дъното.
Петър кимна.
— Господаря я повика при себе си.
— Как повика? Че какъв е тоя „Господар“? Къде се крие?
Отрупахме папуаса с въпроси, но той нищо смислено не можа да ни отговори. Според Петър Господаря понякога е огромен като самото море, а понякога малък като мравка. Но точно какво представлява, не беше ясно. С това нашето първо посещение при Господаря завърши. Петър трябваше да гребе почти три часа срещу течението и се върнахме на шхуната съвсем капнали. Петър каза, че друг ден пак ще отидем при Господаря.
Вечерта при нас на кораба неочаквано дойде холандецът. Не може да се каже, че разговаряхме. Той просто седеше, гледаше встрани и сегиз-тогиз промърмор<|endoftext|> |
нуждаят от помощта ни и могат пряко да общуват с покойните си близки. Но най-често е необходимо усилване на сигнала. Този център разполага със съответната апаратура, за да достави до слуха ни гласовете на покойниците. Извършваме и други услуги, като клетвени отричания, пропъждане на духове, призовавания и тъй нататък, които стават необходими от време на време, когато плътта контактува с дух. — Тя му се усмихна сърдечно. — Стана ли ви по-ясно?
— Много благодаря — каза Блейн и тръгна по коридора към стая 32-А.
В малката сива стаичка имаше няколко кресла и високоговорител на стената. Сядайки, Блейн се запита какво ли ще стане.
— Том Блейн! — извика от високоговорителя безплътен глас.
— А? Какво? — запита Блейн, като скочи на крака и се хвърли към вратата.
— Том! Как си, момче?
Вече стиснал дръжката на вратата, Блейн изведнъж позна гласа.
— Рей Мелхил?
— Точно така! Аз съм горе, където отиват богаташите, като умрат! Страхотно, а?
— Меко казано — отвърна Блейн. — Но, Рей, как го направи? Мислех, че нямаш задгробна застраховка.
— Нямах. Чакай да ти разправя цялата история. Дойдоха да ме вземат около час след тебе. Адски бях побеснял, мислех, че ще се побъркам. Останах си разгневен и под упойката, и по време на изтриването. Още бях ядосан, когато умрях.
— Как беше смъртта? — запита Блейн.
— Като взрив. Усетих как се разпръсквам навсякъде, ставам по-голям от галактиката, разпадам се на късчета, те пък се разпадат на още по-ситни късчета и всяко едно от тях бях аз.
— И какво стана?
— Не знам. Може би гневът ми помогна. Бях се разпънал до предел — още мъничко и вече нямаше да съм аз, — а сетне просто отново се събрах. Случва се понякога. Както ти казах, няколко души на милион винаги са оцелявали без задгробна тренировка. Аз бях един от щастливците.
— Сигурно знаеш как я карам — каза Блейн. — Опитах да направя нещо за теб, но вече те бяха продали.
— Знам — потвърди Мелхил. — Благодаря все пак, Том. И знаеш ли, благодаря, че цапардоса онзи мърляч. Дето се е намърдал в моето тяло.
— И това ли видя<|endoftext|> |
, който беше отрупан с още неувехнали цветя. На лунната светлина прочетох името — Джордж Строб. Датите отдолу бележеха краткия житейски път на Джордж Строб 19 януари 1977 от едната страна, а от другата — 12 октомври 1998. Ето защо цветята още не бяха увехнали — 12 октомври беше преди два дни, а от 1998 бяха изминали две години. Родствениците и приятелите на Джордж бяха дошли на гроба му, за да почетат паметта му. Под името и датите беше написано още нещо. Наведох се още повече, за да го прочета…
…и панически отскочих назад, давайки си сметка, че съм съвсем сам в някакво гробище, озарено от лунната светлина.
__„Говореното — изговорено, стореното — сторено“__ — гласеше надписът.
Разбрах, че майка ми е мъртва, може би беше умряла именно в този момент и нещо ми изпращаше послание. Нещо, което определено притежаваше извратено чувство за хумор.
Бавно заотстъпвах към пътя; вслушвах се във вятъра, полюшващ клоните на дърветата, вслушвах се в ромоленето на потока и в квакането на жабата, наострил уши за друг звук — шумолене на суха пръст и изтръгващи се корени, докато нещо, което още не е съвсем мъртво, протяга ръка към маратонката ми…
Краката ми се подкосиха. Политнах, ударих лакътя си в един надгробен камък и едва не разцепих тила си в друг. Тупнах по гръб на земята, а над мен надвисна луната, която току-що се беше издигнала над дърветата. Вече не беше оранжева, а бяла и блестеше като полирана кост.
Вместо след падането да изпадна в още по-голяма паника, съзнанието ми се проясни. Нямах представа какво съм видял, но със сигурност не бе каквото съм _си въобразил, че виждам_; подобни свръхестествени явления допадат на почитателите на Джон Карпентър и Уес Крейвън, но никога не се случват в действителност.
_„Да, добре, чудесно_ — прошепна въображаем глас. — _Ако сега си тръгнеш, ще продължиш да вярваш, че призраците и таласъмите са измислица. Ще продължиш да го вярваш до края на живота си.“_
— Майната ти! — казах и се изправих. Отзад джинсите ми бяха мокри и прилепнали към кожата. Не ми беше лесно да се върна при надгробния камък на Джордж Строб, ала се оказа, че не е трудно колкото очаквах. Вятърът стенеше в клоните и все повече се усилваше — сигурен знак за влошаване<|endoftext|> |
ция!
Двамата мъже уплашено се спогледаха.
— Какво правите, по дяволите? — изсъска Тревър. — Всичките ли искате да ни арестуват?
Полицаят се приближи към Трейси.
— Да, госпожице? Случило ли се е нещо?
— О, нищо не се е случило — отвърна весело Трейси. — Тези двама прекрасни господа намериха изгубените от мен ценни бижута и искат да ми ги върнат. Опасявах се, че трябва да се обърна към ФБР.
Двамата се спогледаха с ужасени погледи.
— Те предложиха да ви помоля да ме придружите до някое такси.
— Разбира се. С най-голямо удоволствие.
Трейси се обърна към двамата.
— Сега вече няма никаква опасност да ми върнете бижутата. Този чудесен полицай ще се погрижи за мен.
— Всъщност, много по-добре ще е, ако ние…
— Не, не, настоявам да ми ги върнете сега — упорстваше Трейси. — Зная, че държите да не изпуснете самолета.
Двамата погледнаха полицая, после отново безпомощно се спогледаха. Нямаше какво друго да направят. Том Бауърс бръкна с голямо неудоволствие в джоба си и извади велурената торбичка.
— Благодаря — каза Трейси. — Тя пое торбичката, отвори я и погледна вътре. — Слава богу. Всичко е тук.
Том Бауърс направи последен опит.
— Защо за по-сигурно не я задържим ние, докато…
— Това не е необходимо — отвърна бързо Трейси. Тя отвори чантата си, пъхна вътре торбичката и извади две банкноти по пет долара. Подаде на всеки по една. — Ето ви по един скромен подарък в знак на голямата ми благодарност за онова, което направихте за мен.
Всички останали пътници бяха вече преминали през изхода.
— Последно повикване. Трябва вече да се качвате, господа — покани ги служителят на летището.
— Отново ви благодаря. — Трейси сияеше, когато си тръгна с полицая. — Голяма рядкост е да срещнете честни хора в днешни времена.
Осемнадесета глава
Том Бауърс, по рождение Джеф Стивънс, седна до прозореца и се загледа навън. Той вдигна носната си кърпа към очите, а раменете му се разтресоха.
Седналият до него Денис Тревър, известен още и като Брандън Хигинс, учудено го погледна.
— Хей — обърна се той към Джеф. — Та това са само пари. Не си струва да се плаче за пари.
Джеф Стивънс обърна лице с рукнали по<|endoftext|> |
г. — спечелване на историческа битка на Косово поле, 1393 г. — завладяване на България, 1396 г. — победа над кръстоносните войски начело с унгарския крал Сигизмунд при Никопол. Това е в XIV век. В началото на следващият век, в 1402 г, обаче идва поражението от монголите на Тамерлан при Анкара. Следват няколко години на междуособици и борби за султанския престол, но след това победоносният възход продължава: 1444 г. — победа над кръстоносните войски начело с полския крал Владислав II Ягело при Варна, 1453 г. — превземане на византийската столица Цариград, втората половина на XV век — завладяване на по-голямата част на Балканския полуостров (Сърбия, Босна, Херцеговина, Албания, Гърция, Черна гора), победи над Венеция в Средиземноморието (войни от 1463–1479 г. и от 1499–1500 г.). Освен това през XV век османската държава завоюва много територии на изток и север — Трапезунд (1461 г.), Карамания (1473 г.), Крим и Азов (1475 г.).
Още по-богат на войни и завоевания е XVI век: 1514 г. — победа над Иран, 1515 г. — завладяване на Кюрдистан, 1517 г. — победа над египетския султан и завладяване на Египет и Сирия, 1518 г. — подчиняване на Алжир, 1522 г. — завземане на остров Родос, 1526 г. — победа в битката при Мохач и ликвидиране на Унгария, 1538–1540 г. — война с Венеция и Испания и завладяване на венециански търговски пунктове в Морея и островите, 1555 г. — завладяване на Ирак, 1556 г. — завладяване на Триполитания, 1571 г. — завладяване на остров Кипър, 1574 г. — завладяване на Тунис.
Има, разбира се, и неуспехи и поражения: 1387 г. — поражение от войските на босненския крал Твърдко и сръбския княз Лазар при Плочник, 1402 г. — поражение от монголите при Анкара, средата на XV век — няколко неуспешни похода срещу въста<|endoftext|> |
носа, като премисляше положението си. Ако тази работа с интервюто и снимките не доведе до нищо, щеше да му се наложи просто да се сбогува с Дейвис Уитсел и да се оправя сам. Та нима имаше някакъв друг избор? Времето минаваше. Трябваше да намери начин да върне медальона на Негово Величество краля.
Той си изми зъбите, приглади си с четка козината и още известно време гледа образа си в огледалото. Реши, че все пак изглежда много по-добре, отколкото при пристигането си тук. Това да се храниш и да спиш редовно се оказа, че прави направо чудеса.
Той изтри лапите си с кърпа, но мисълта му беше другаде. Жалко, че госпожа Уитсел бе решила да замине. Не можеше да разбере от какво тя се бе почувствала толкова притеснена…
Стори му се, че чу някакъв шум и се извърна.
Тъкмо в този момент в лицето го плисна спрей, който парализира цялото му тяло. Той се отдръпна назад, започвайки да се задушава. Едно въже бе омотано около муцуната му и напъхаха главата му в чувал. Вдигнаха го и го понесоха нанякъде. Той се опитваше да се бори, но безпомощно, тъй като ръцете, които го държаха, бяха яки и опитни. Чу спотаени и припрени гласове и през малка дупка в чувала зърна черна закрита кола, задните врати на която бяха отворени. Хвърлиха го вътре в колата и затвориха вратата.
Нещо остро се заби в гърба му и той загуби съзнание.
ЛЮБОВНА ПЕСЕН
Денят отмина и вечерта настъпваше в земите на Речния господар. Вълшебните същества от Елдъру оставяха работата си и започваха да палят лампите по алеите и пътищата, приготвяйки се за настъпващата нощ. Те се стрелкаха насам-натам по огромните стари дървета, в недрата на които се бе сгушил техният град — по стволовете и клоните им, нагоре-надолу по набраздените дънери, сред издължаващите се сенки и все по-сгъстяващата се мъгла. Водни духове, нимфи, наяди, феи, самодиви, първични същества от най-различен вид и форма — всички те принадлежаха към вълшебните създания, които обкръжаваха Отвъдноземската долина, създания, които бяха избягали или са били изхвърлени от светове, където животът не им е носел удоволствие, макар че е траел вечно.
Речния господар беше застанал в края на парка, който се намираше пред неговия горски град и размишляваше за копнежа на всички по изгубения рай. Той бе високо, слабо<|endoftext|> |
градът падне, ще разберат. Мисля, че скоро може да драсне нанякъде.
Елейн кимна и се намръщи. Наемниците не бяха единствените плъхове, които щяха да побягнат.
— Вие имате ли добра новина, господин Нори?
Първият чиновник си стоеше кротко — галеше с пръсти щампованата си кожена папка и се преструваше, че уж не слуша Рийни.
— Мисля, че ще мога да надмина госпожа Харфор, милейди. — В усмивката му почти се долавяше нотка на триумф. Напоследък той рядко носеше по-добри новини. — Разполагам с човек, за който съм убеден, че може успешно да проследи Мелар. Ще позволите ли да го представя?
Виж, това беше чудесна новина. Пет души бяха загинали в опитите си да проследят Дойлин Мелар, когато излизаше нощем из града, и съвпадението изглеждаше прекалено. Първият, изглежда, се беше сблъскал с уличен разбойник и тя реши, че не си струва да мисли повече за случилото се, освен да се уреди помощ за вдовицата на човека. Градските стражи успяваха донякъде да държат престъпниците под контрол — освен палежите поне, — но крадците се загръщаха с нощната тъмнина като с плащ. С другите четирима като че ли се беше случило същото — бяха убити с по един удар с нож и кесиите им бяха опразнени; но колкото и опасни да бяха нощем улиците, толкова съвпадения едва ли бяха възможни.
Щом тя кимна, мършавият мъж заситни към вратата, отвори едното крило и надникна навън. Елейн не можа да чуе какво каза — преградата действаше двупосочно, — но след минутка в стаята влезе плещест гвардеец и забута пред себе си тътрещ се мъж с пранги на китките и глезените. Всичко у затворника изглеждаше… безлико. Не беше нито дебел, нито слаб, нито висок, нито нисък. С кафява коса, без някакъв особен оттенък, очите му — също. Лицето му беше толкова обикновено, че Елейн се съмняваше, че ще може да го опише. Никаква особеност не изпъкваше. Облеклото му беше също толкова невзрачно — просто кафяво палто и брич, нито от много добра вълна, нито от много лоша, поомачкано и позамърсено, колан с проста метална тока, като която в Кемлин сигурно имаше още десет хиляди. С две думи: беше неотразимо забравим. Биргит кимна на гвардееца да го спре по-далече от столовете и му нареди да изчака отвън.
— Благонадежден мъж — каза Норик, щом стражът излезе. —<|endoftext|> |
апетит — ще се разболеете; ако ядете с лъжица — очакване; ако е без лъжица — скръб, ако други ядат и вие ги гледате — големи облаги.
ЯДКА
Ако сънувате или ядете ядки — вие ще надминете другите в бизнеса.
ЯДОВЕ
Ако сънувате, че ви е яд на някого за нещо — очаква ви голямо безгрижие; ако друг го е яд на вас — ще имате добра печалба.
ЯЗДЕНЕ
Ако сънувате, че яздите нещо — ще се ожените за богата особа; ако яздите кон — ще получите радостни новини, благодарение на жена; яко яздите по неравен път — ще се прославите; ако яздите кон с дълга опашка — приятелите ви ще ви ч помогнат в начинанието ви; ако е със седло — много хора ще ви притесняват; ако друг язди — ще тръгнете по лош път.
ЯЗОВИР
Ако сънувате или се къпете в язовир — вж. ЕЗЕРО.
ЯЙЦА
Ако сънувате яйца — голяма любов; ако са счупени — ще изпаднете в затруднено положение; ако ги купувате — ще подобрите материалното си положение, ако вие ги мътите — грижи; ако са червени — щастие; ако ги ядете — сила; ако държите великденско яйце — сполука; ако квачка ги мъти — безполезни разходи; ако са от щраус — семеен уют и разбирателство.
ЯКА
Ако сънувате или шиете яка — безгрижност; ако я гладите — бъдете по-сериозни; ако е колосана — ще ви командват в дома ви.
ЯКЕ
Ако сънувате или носите яке — дълъг и щастлив живот, ако го купувате — ще се венчаете с вдовица, вдовец, ако е скъсано — болест за ваш познат.
ЯЛОВ
Ако сънувате, че сте ялови — трудът ви не ви носи добри доходи; ако е друг — нещастие във вашето семейство.
ЯМА
Ако сънувате или копаете яма — вие имате зли намерения; ако е малка — опасност; ако е голяма — ще натрупате големи дългове; ако паднете в нея — голяма загуба.
ЯМУРЛУК
Ако сънувате или носите ямурлук — спокоен живот; ако го скатавате — почит; ако го шиете — ще изпитате голямо удоволствие; ако е нов — благополучие и добра работа<|endoftext|> |
. Просто не мога да повярвам колко е груб.
— Груб ли? — попита майка ми. — С жената, която стои в стаята на дръпнати завеси с тапи в ушите. Груб ли, скъпа?
Второто му посещение не ме притесни както първото: Беше дошъл да види дъщеря си, на което имаше пълното право. Както майка ми каза, трябваше да се радвам, че детето има такъв всеотдаен баща. Оттогава нататък той идваше от Лондон на всеки пет-шест дни и при всяко посещение аз оставах вътре. Въпреки че веднъж — независимо от тапите за уши — го чух да се смее и беше все едно да удряш по счупена кост; бях потресена до каква степен още бях способна на болка.
Една вечер занасях Ема в леглото и тя прошепна във врата ми, така тихо, че едва я чух:
— Антон мирише приятно.
Това не означаваше нищо. Ема още не можеше да образува свързани изречения. Със същия успех можеше да каже: „Антон ближе дървета“ или „Антон пие бензин“, но думите й предизвикаха у мен толкова силен и познат копнеж, че ми идеше да вия.
Длъжна бях да възкреся мантрата, която ми бе помогнала през първите дни след раздялата: Антон и аз бяхме влюбени, създадохме дете, бяхме сродни души от момента, в който се срещнахме. Краят на нещо толкова скъпоценно може само да бъде трагичен и раздялата навярно винаги ще боли.
Спомних си онези тихи дни, точно преди да напусна Лондон, когато мислех, че с Антон сме на една крачка от приятелството. Колко съм се заблуждавала: ни най-малко не се приближавахме към него.
Продължавах да пиша всеки ден, думите бликаха от мен и всяка вечер, преди да сложим Ема да си легне, прочитах написаното през деня и мама беше във възторг. И Ема добавяше коментара си. („Скапано.“ „Опърпано.“ „Акано.“) Не преживях „адреналиновия спад“, който ми предрече д-р Лот, но през петте седмици, колкото повече пишех, толкова повече чувството за избавление изчезваше. До началото на май, когато завърших книгата, почти си бях възвърнала нормалното състояние. (Може би малко по-жизнерадостна, отколкото бях преди инцидента.)
Знаех, че „Омагьосаният живот“ нямаше да покори издателствата, но хората щяха да го харесат. Това не бе дързост; знаех, че критиката ще бъде безмилостна.<|endoftext|> |
можеше да се окажат напразно хабене на мастило и хартия. Никоя Сестра нямаше да откаже да се подчини на Амирлин, във всеки случай не и пряко, но много декрети налагаха да бъдат разпоредени стотици други неща, в най-добрия случай се осъществяваха бавно, понякога толкова бавно, че все едно че нищо не става — и това съвсем, ама съвсем не беше добре.
Алвиарин стоеше и я гледаше, спокойна като замръзнало езеро. Елайда затвори капака на алтарската кутия. Задържа само тясното листче, възвестяващо сигурната й победа, и несъзнателно го опипа.
— Да не би Теслин или Джолайн най-сетне да са благоволили да изпуснат някоя думичка повече за безопасното си пристигане?
Това трябваше да напомни на Алвиарин, че никоя не бива да се смята за напълно застрахована. Никой не се интересуваше какво става в Ебу Дар, а Елайда най-малко — столицата на Алтара можеше да пропадне в морето и с изключение на търговците никой дори нямаше да го забележи. Но Теслин бе заседавала в Съвета почти петнадесет години преди Елайда да й нареди да остави стола си. Щом Елайда можеше да прати една заседателка — Червена при това, която я бе подкрепила в издигането й — като посланичка при трон, голям колкото изсраното от муха, без никой да е сигурен защо и заради това да плъзнат стотици клюки, значи можеше да го направи с всяка. Виж, случаят с Джолайн беше друга работа. Тя бе задържала мястото си за Зелените няколко седмици и всички бяха сигурни, че Зелените са я избрали, за да докажат, че няма да бъдат сплашени от новата Амирлин, която малко преди това й бе наложила жестоко наказание. Такава безочливост не можеше да се позволи, разбира се, и не беше минала. Това също всички го знаеха.
Трябваше да напомни на Алвиарин, че и тя е уязвима, но крехката жена само й се усмихна хладно. Докато Съветът си оставаше в този състав, тя наистина беше застрахована. Пазителката прелисти страниците в ръката си и измъкна една.
— Няма вест от Теслин или Джолайн, майко. Въпреки че според новините, които вече получихте от троновете… — усмивката й се разшири до нещо, което опасно напомняше за насмешка — всички те са решили да пробват крилцата си, да видят дали сте силна като… като своята предшественичка. — Дори Алвиарин имаше достатъчно благораз<|endoftext|> |
изцяло заети с непрестанно постъпващата информация. Това още повече го отчужди и засили предишното му убеждение, че когато тръгнат за срещата с Шол, той няма да бъде между тях.
— Натурализиран или не, Шол май е единственият американец. Прав ли съм? — обърна се Маквей към Ремер.
— Засега сме идентифицирали само германци — потвърди Ремер.
В Бад Годесбург все още нямаха резултат за седемнайсет имена от списъка. Но с изключение на Шол всички проверени бяха високо уважавани, макар и твърде разнородни по убеждения, германски граждани.
Докато отново се навеждаше над списъка, Ремер издиша грамаден облак дим и Маквей се опита да го разпръсне с длан.
— Манфред, ако обичаш! Защо не вземеш просто да ги откажеш, а? — Ремер го изгледа сърдито и искаше да отговори нещо, но Маквей вдигна ръка. — Добре, знам, че тъй и тъй ще се мре. Ама не искам тъкмо ти да ме вкараш в гроба.
— Извинявай — сухо каза Ремер и смачка цигарата в пепелника.
Нарастващото раздразнение и дългите мълчаливи периоди издаваха общото разочарование на тримата изтощени мъже, опитващи да проумеят какво става. Ако се изключеше фактът, че събитието ще се проведе в двореца Шарлотенбург, а не в ресторантска зала, на повърхността всичко изглеждаше съвършено нормално — обикновено събиране на група влиятелни личности. Подобни неща ставаха стотици, може би хиляди пъти годишно по целия свят. Но повърхността си беше само повърхност, интересното лежеше под нея. Тримата разполагаха общо с повече от век професионален полицейски опит. Инстинктивно усещаха неща, които никой друг не би забелязал. Бяха пристигнали в Берлин заради Ервин Шол, а по всичко личеше, че той от своя страна идва заради Елтон Либаргер. Оставаше да намерят отговор на главния въпрос: защо?
Въпросът ставаше още по-интригуващ поради факта, че сред всички тия знаменитости, поканени в негова чест, най-невзрачната фигура беше самият Либаргер.
Архивните проучвания на Бад Годесбург бяха установили, че е роден през 1933 година в град Есен, единствено дете в семейството на беден зидар. След завършване на гимназия през 1951 година бе изчезнал сред бурния живот на следвоенна Германия. Три десетилетия по-късно, през 1983, внезапно бе изплувал от сянката, но вече като мултимилионер. Обкръжен от десетки слуги, той живееше в имението Анлегеплац на двайсет минути път от Цюрих и контролираше<|endoftext|> |
но от обществото по-остро, отколкото мъжкото. По-късно ипсацията се разпределя сравнително равномерно във всички възрастови периоди от живота на жената. Жените с по-високо образование, особено неомъжените, я използуват по-често вероятно защото сред тях, както вече показахме, са повече ония, които могат да стигат до оргазъм и не са в състоние да се откажат от сексуално разтоварване.
По-иначе трябва да се преценява мастурбацията, която се практикува от семейни хора въпреки възможността за коитус. За щастие това се случва рядко. 20% от мъжете и 7,5% от жените съобщават в анкетата, че покрай половите сношения с другия пол са мастурбирали многократно. Какви са причините да се прибягва до ипсация въпреки възможността за контакт с партньора? Те се простират от предимно външни препятствия, през смущенията в междучовешкия контакт чак до перверзиите; импотентност на мъжа която тласка него и нея към ипсацията като заместител на коитуса и може да ги привикне към това; по-голяма наслада от самозадоволяването, когато мъжът не извършва коитуса по най-задоволяващия жената начин; преувеличени задръжки и комплекси за малоценност; изоставане на развитието на личността на инфантилно* ниво; страх от бременност или от венерически болести; неудовлетвореност от прекъснат коитус, отхвърляне на предбрачните полови сношения поради морални подбуди, отвращение от партньора, неедновременна поява на желанието у двамата, недостиг на дразнители или несръчно, разочароващо поведение на партньора, склонност към потискане на възбудата при отклоняващи представи. Самозадоволяването е винаги подозрително, когато е предпочитано пред съвокуплението с партньора.
[* Инфантилен (лат.) — свойствен на детската възраст; недоразвит (б.ред.).]
В изключителни случаи дългогодишният навик за собственоръчно предизвикване на оргазъм може да препятствува „приучването“ към задоволяване в коитус и да връща към ипсацията. Такива случаи срещнахме у някои късно омъжили се или живели дълго като вдовици жени, които търсиха лечебна помощ. Стъпка по стъпка със съдействието на разбиращия съпруг те бяха пренагласени, докато мъжкият член започне да предизвиква оргазъм у тях.
Макар всичко това да е станало повод за търсене на съвет, то не дава основание да се мисли за болестно променена сексуалност<|endoftext|> |
лаборатория с ветеран, който се издържаше точно с такава издръжка.
Този сержант, който се държеше с мен бащински, ми каза:
— Не го вземай толкова навътре, синко. Прибери се у дома, намери си някаква работа, изчакай една година. Законопроектът ще бъде приет със задна дата, почти е сигурно. Още си млад, бъдещето е пред теб.
И така, намирах се на Ривиерата, цивилен, наслаждавах се на Европа преди да използвам безплатно извозване до родината. Учението в Хайделберг беше изключено. О, парите, получени като заплата, които нямах възможност да похарча в джунглата, плюс неизползуваната отпуска, плюс спечеленото на покер съставяха сума, с която бих могъл да изкарам тук една година. Но тя нямаше да стигне да защитя научна степен. Разчитах на тези митически „войнишки издръжки“ да ми осигурят пари за храна, а с наличните си средства щях да плащам за квартира.
Моят (ревизиран) план беше следният. Да се възползвам от безплатния транспорт до дома преди да изтече една година… преди да започнат учебните занятия. С наличните пари да си платя пансиона при леля и чичо, да работя през следващото лято и да видя как ще се подредят работите. Сега, когато наборната комисия вече не ме заплашваше, бих могъл да намеря някакъв начин да избутам следващата година, дори и да не можех да стана „Herr Doctor Gordon“.
Учебната година обаче започваше чак есента, а сега беше пролет. Беше адски добре да опозная малко Европа преди да се напъхам в каменотрошачката на живота. Втори такъв шанс може би нямаше да имам.
Имаше и една друга причина да не бързам да се върна: билетите за лотарийно залагане. Наближаваше тиражирането за коне.
Ирландското залагане започва с лотария. Най-напред се продават достатъчно билети, за да се изпълни Гранд сентръл стейшън. От постъпилите средства ирландските болници получават 25 процента и те са единствените сигурни печеливши. Малко преди състезанието се извършва тиражирането за коне. Примерно за двайсет коня. Ако билетът ви не спечели, той се превръща в ненужно парче хартия. (Е, има малки утешителни печалби.)
Ако ви се падне кон, това все още не значи, че сте спечелили. Някои от конете няма да стартират. От онези, които стартират, повечето<|endoftext|> |
. Ако натрапниците не успеят да се опазят, значи наистина не заслужават и да се слеят със Серайс. Може би боговете знаят добре какво правят, когато подклаждат войни сред хората. Така старите кръвни линии, отслабени от разкоша и духовния упадък, измират и освобождават място за младите, напористите. А и новият генетичен материал се подлага на изпитание…
Аларт врътна глава.
— Някога сигурно е било полезно. Войната наистина е била изпитание на силата и храбростта, а слабите не са продължавали рода си чрез потомството. Не ми се вярва, че същото важи и за настоящето — подли измислици като лепкавия огън избиват и силните наред със слабите, дори жените и децата, а нима те са виновни за разправиите между господарите?
— Лепкав огън! — прошепна Михаил. — И това ли дочакахме — Владенията да се нападат с лепкав огън?! Дано поне не сеят опустошение навсякъде. Суровините се добиват твърде трудно, а и бързо се развалят, щом веднъж ги изложиш на въздух…
— Сроднико, правят го матричните кръгове в Кулите. Това също ме подтикна да се махна по-далеч. Нямаше да ме пратят на достойна смърт в битка, а щях да се занимавам точно с тази гнусотия…
— Всички ли на юг от Кадарин са си загубили ума? А аз, наивникът, се заблуждавах, че обикновената разсъдливост ще ги възпре от употребата на оръжия, съсипващи и победители, и победени! Дори сега ми е трудно да повярвам, че почтен човек би нападнал по подобен начин свои сродници. Аларт, наистина е по-добре да останеш тук. Бих разгневил боговете, ако поощрявам когото и да било да участва в такава подлост! — Лицето му се сгърчи. — Дали пък няма да е проява на божествено милосърдие, ако онези в равнините се изтребят взаимно, както в легендата за драконите, изгорили се един друг с огъня си? А доскорошните им жертви започнали да градят нов живот върху пепелищата…
16
Рената бързаше, забола поглед в краката си, през един от вътрешните дворове. Унесена в мислите си, тя се блъсна в някого, промърмори извинение и щеше да продължи по пътя си, но две ръце я прихванаха за раменете.
— Почакай мъничко, сроднице! — помоли Аларт. — Почти не съм те виждал, откакто дойдохме тук.
Рената го погледна най-сетне.
— Братовч<|endoftext|> |
. Но ти ни каза за какво сте говорили. По волята на Клеки-петра ти стана брат на Винету, а въпреки това искаш да го напуснеш. Няма ли тук противоречие?
— Не. Братята невинаги са заедно. Често пътищата им се разделят, когато пред тях се изправят различни цели.
— Но те се виждат пак, нали?
— Да. И вие пак ще ме видите, защото моето сърце ще ме доведе отново тук.
— Душата ми се радва да чуе тези думи. Когато и да дойдеш, ще те посрещнем с голяма радост. Инчу-чуна тъгува искрено, че говориш за различни цели. Не би ли могъл и тук при нас да се чувстваш щастлив?
— Не знам, тук се намирам от твърде скоро, за да мога да отговоря на този въпрос. Може би ние сме като две птички, кацнали в сянката на едно дърво. Едната от тях се храни от плодовете на това дърво и остава на него. Другата обаче се нуждае от друга храна и затова не може да остане там завинаги. Тя трябва да отлети.
— Мисля, че не бива да се съмняваш, че ще ти дадем всичко, каквото пожелаеш.
— Сигурен съм в това. Но когато говорех за храна, нямах предвид храната, от която се нуждае тялото.
— Да, знам че вие, бледоликите, говорите и за храна на духа. Научих го от Клеки-петра. На него му липсваше тази храна при нас; затова беше понякога тъжен, въпреки че се стараеше да не го забележим. Ти си по-млад от него и сигурно желанието ти да заминеш оттук ще е още по-силно. Но ние те молим да се върнеш пак при нас. Може би тогава мислите ти ще бъдат други и ти ще разбереш, че и при нас можеш да се чувстваш добре. Но много искам да знам какво ще правиш, като се върнеш отново в градовете на бледоликите.
— Не мога да ти кажа отсега.
— Ще останеш ли при бледоликите, които искат да строят пътя за Огнения кон?
— Не!
— Добре ще постъпиш. Ти стана брат на червенокожите мъже и не бива да помагаш на бледоликите, когато решат отново да ни отнемат земята чрез измама. Но там, където отиваш, не можеш да живееш от лова, както тук. Трябва да имаш пари, а Винету ми каза, че си беден. Ти щеше да получиш пари, ако ние не ви бяхме нападнали. Ето защо моят син ме помоли да ти предложа обезщетение. Искаш ли злато?
При този въпрос той ме погледна така<|endoftext|> |
нормално и се изправи.
— И на мен ми писва понякога от него… — подхвана той, но го прекъсна появилият се изневиделица огромен пазач грифон.
Огромният му клюн блестеше на лунната светлина, той шибаше с опашка насам-натам, пристъпвайки с отпуснатата, но предпазлива походка на запътил се към купата с вечерята котак.
— Таргор, пази се от звяра! — изписка Фредерикс. Уплахата възвръщаше старите му навици. Но се опомни. — Червен. От скъпите. Недосегаем за магически оръжия.
— Ами червен ще е, какъв друг — навъсено подметка Орландо, докато вадеше жетваря и приклякаше в отбранителна позиция.
Грифонът се закова, без да променя привидно небрежната си поза — ако изобщо нещо в тази кръстоска между лъв и орел, висока два метра и половина само до раменете, би могло да се нарече небрежно — и ги огледа със стъклени, безизразни черни очи, които накрая насочи към високия Таргор, с когото трябваше да се справи първо. Орландо се възмути: надяваше се, че поне отправното му движение ще е към Фредерикс, което би му открило възможност за чист замах към гръдния кош. Съществото изви шия да го огледа с едно око, тъй като орловата глава ограничаваше бинокулярното му зрение. Орландо се възползва от възможността да застане отново пред клюна му и се втурна с насочен към гърлото му меч. Грифонът се оказа с по-добро зрение, отколкото му се искаше, или пък с по-бързи рефлекси. Дръпна се при атаката му и замахна с тежка, ноктеста лапа. Орландо се сви под ужасните нокти, сграбчи с две ръце жетваря и го заби с всичка сила в гърдите на грифона. Мечът издрънча о люспите и отхвръкна.
— По дяволите! — плъзна се той отново под лапите миг преди грамадата да се стовари отгоре му и да го затисне. — Тази гад май е облечена в ризница!
— Въжето! — извика Фредерикс. — Насочи се към въжето!
Орландо вдигна отново меча си и започна да обикаля около грифона. Дълбокото, къркорещо ръмжене на чудовището звучеше така, сякаш то се забавлява, докато се въртеше на задните си части, без да го изпуска от поглед.
— Не съм се отказал да вляза.
Фредерикс подскачаше покрай парапета.
— Зарежи го, Орландо, ако те убият пак, докато си<|endoftext|> |
Елица излиза. Златил седи замислен.
ЗЛАТИЛ. Полудяха тез моите синове. И по-напреж не са били цвете, ама барем излизаха, ходеха на работа. Сега от два-три дена, като седнали в къщи, не похващат нищо… Какво кроят? Какво искат? _(Гневно)_ Хеле Рали! Ама ти поглеж само лицето му какво е, очите му. Върви подире ми, дебне ме. Тоз човек може да ме убие, окото му няма да мигне!
БОРЯНА. Снощи той… Ама хайде да не казвам.
ЗЛАТИЛ. Какво снощи?
БОРЯНА. Снощи той натискаше вратата ти, тейко. Той искаше да влезе.
ЗЛАТИЛ. Рали!
БОРЯНА. Той беше, аз го видях.
ЗЛАТИЛ _(силно разгневен)_. Ще ги изпъдя! И двамата ще ги изпъдя! И него ще изпъдя, и Андрея ще изпъдя. Още утре ще ида в града при съдията, ще направя книга, ще се отрека от тях. Не ми са синове те, не ги ща! Ще ги махна! Да вървят, където искат. Не ги ща!
БОРЯНА. А Павли, тейко?
ЗЛАТИЛ. Да къртят вратата ми! Да влизат насила нощя при мене! Какво искат? Връз баща си да дигат ръка! Не ги ща аз тях, не ги ща!
БОРЯНА. А Павли, тейко? Него какво ще правиш?
ЗЛАТИЛ. Павли е добър. Аз на Павли имам вяра. Павли и работи, и слуша. Аз като гледам Павля, като че виждам себе си, когато бях на неговите години… Павли е друго…
БОРЯНА. Него какво ще правиш?
ЗЛАТИЛ _(махва с ръка)_. Слушай, чедо… ще те питам нещо… _(Отива при Боряна)_ Ти вчера дето ми обади онуй, хубаво направи, много хубаво направи. Кой ти каза?
БОРЯНА. Кое, тейко?
ЗЛАТИЛ. Че там в градината, в дувара, съм турил нещо. То не беше пари, пари аз нямам… Кой ти каза, Андрея ли?
Б<|endoftext|> |
звуци откъм насрещната крепостна стена, виждаха се високо там други четирима тръбачи, дигнали срещу слънцето лъскавите си тръби. Като че ли тъкмо това бе чакал и някак прибързано излезе откъм българската страна конник с блестяща стоманена ризница и също стоманен островръх шлем. Това беше Мойсей Мокри, а от двете страни на едрия му кон подтичваха двама оръженосци. Личеше отдалеко и неговата необикновено едра снага, наместена удобно и здраво върху седлото. Единият от оръженосците носеше дълго, тежко копие на рамо, другият — тежка бойна секира; край лявата нога на ездача или някак изпод корема на коня се мяркаше дългият му меч. Той яздеше бавно по предстоящото полесражение, отиде нагоре и пак се върна — българите гледаха с гордост своя войвода.
Но къде се бавеше противникът му? Тръбите бяха замлъкнали и от двете страни. Пак се чуваше ясно врявата на двете тълпи и тая на българите ставаше от час на час по-шумна: някои се подбиваха с ромееца, че не смее да излезе, други се гневяха и го ругаеха, че се големееше и караше да го чакат. Най-после двете поли на широката градска порта се дръпнаха назад, дръпнаха се още повече и бавно се разтвориха по цялата им ширина. Зейна градската порта, но очакваният противник все още не се показваше. Засили се още повече врявата сред българите. Най-после се втурна през разтворената крепостна порта бял кон и ездачът върху него блесна, като да беше цял от злато. Припна белият кон насам, сетне отеднаж се спря, приклекна, та опашката му легна върху земята и току рипна на задните си нозе, изправи се цял, докато пак се озова на четирите си тънки нозе, но като че ли стъпваше в огън. Дотичаха и край него двама оръженосци, дигнали и те копие и бойна, двуостра секира. На около тридесет разтега насреща седеше спокойно на коня си Мойсей Мокри и чакаше; двамата му оръженосци бяха до него. Първи дадоха знак българите, екнаха след тях и тръбите на ромеите горе на крепостната стена. Врявата на двете тълпи затихна, дори стана много тихо в широкия простор, когато замлъкнаха тръбите едни след други и от двете страни. Мойсей посегна и изтегли меча си. Гъркът не бързаше, само конят му пак се дигна на задните си нозе, после припна напред и в същото време ездачът също изтегли своя меч. Мойсей подкара тръс, движенията на коня му изглеждаха тежки и бавни поради едрия ръст на животното, докато белият кон<|endoftext|> |
света може да има подобно същество.
— На вас, хората от Запада, това ви е лошото, че нямате демони, с които да си обяснявате нещата. След това ли се напихте?
— Не, преди и по време. Изглежда, ми трябваше за кураж.
— Но сега нищо ви няма.
— Нищо ми няма — съгласи се Адам. — За това искам да си поговорим. — Помълча и тъжно добави: — Ако беше по това време миналата година, щях да хукна за разговор със Сам Хамилтън.
— Изглежда, и у двама ни е останало по нещо от него — каза Ли. — Навярно това именно е безсмъртието.
— Сякаш се пробудих от някакъв сън — продължи Адам. — Очите ми се проясниха по необясним начин. От гърба ми падна огромен товар.
— Дори си служите с изрази, каквито би употребил мистър Хамилтън. Ще си изградя цяла теория за безсмъртните си роднини.
Адам пресуши чашата с черното питие и облиза устни.
— Сега съм свободен. И трябва някому да го кажа. Сега мога вече да живея със синовете си. Мога дори и за жена да помисля. Знаеш ли какво значи това?
— Да, знам. То се вижда и в очите ви, и в стойката ви. За такива неща човек не може да лъже. А момчетата ще ви се харесат и това зная.
— Поне ще си позволя да опитам. Ще ми капнеш ли още малко от шишето и още малко чай?
Ли му наля чай и вдигна чашата си. Адам продължи:
— Не разбирам как не си париш устата, като го пиеш толкова горещ.
Ли вътрешно се усмихна. Докато го гледаше, Адам проумя, че Ли вече не е млад човек. Кожата по страните му бе изопната и лъщеше като полирана. Околоочията му възпалени червенееха. Ли изучаваше тънката като мидена черупка чаша в ръката си и спомените му го караха да се усмихва.
— Може би сега, като сте свободен, ще освободите и мен.
— Какво значи това?
— Не може ли да ме пуснете да си отида?
— Защо не, разбира се, можеш да си отидеш. Не си ли щастлив тук?
— Мисля, че никога няма да разбера на какво викате щастие. За нас най-съкровеното е да си доволен, което навярно е тъкмо обратното.
— Така му викай тогава. Ти не си ли доволен при нас<|endoftext|> |
и бих могъл да те спася от позора. Амад ал Гандур ме упрекна, че съм християнин и действам като такъв, въпреки че той е мюсюлманин, а не се държи като такъв, защото възсяда кон, който е носил на гърба си християнин. Разкажи това на правоверните, с които общуваш!
— Аллах ил Аллах, каква грешка допуснахме?
Жал ми беше за стария шейх, но не можех да му помогна. Трябваше ли да се нагърбвам с позор, за да му спестя неговия? Не! Изобщо не можех да проумея какво беше влязло изведнъж в главите на двамата иначе разбрани мъже. Едва ли лични съображения бяха причината. Може би зародишът на поведението им отдавна е покълвал в тях заради начина, по който се държах с противниците ни. Но пощадата, която бях проявил към двамата бебехи, явно беше капката, която накара чашата на търпението им да прелее. Въпреки че сърцето ме болеше от загубата на жребеца, и през ум не ми минаваше да жертвам възгледите си заради отмъстителните навици на тези номади.
Хадедихнът дълго язди редом с мен мълчаливо. Накрая плахо попита:
— Защо се сърдиш така упорито?
— Не ти се сърдя, Мохамед Емин, но съм потресен от това, че сърцето ти копнее за кръвта на онзи, на когото твоят приятел е простил.
— Добре, ще поправя тази грешка!
Той се обърна. Зад мен яздеха англичанинът и Халеф, следваше ги Алло с пленника, а най-отзад се движеше Амад ал Гандур. Не се обърнах назад, защото мислех, че Мохамед Емин иска да говори със сина си. Халеф и Линдси не се обърнаха по същата причина. Направихме го едва като чухме хадедихна да казва на висок глас:
— Връщай се, свободен си!
Още първият поглед ме убеди, че той е прерязал въжетата на пленника, който веднага хвана юздите на коня си, за да препусне в галоп.
— Шейх Мохамед, какво направи! — извика Халеф.
— Какво му стана на този? — изкрещя англичанинът.
— Правилно ли постъпих, емир? — попита Мохамед.
— Постъпи като хлапак! — казах аз ядосано.
— Исках да изпълня желанието ти — извини се той.
— Кой ти каза, че искам да го освобождавам веднага? Сега нямаме заложник и отново сме в опасност!
— Аллах истафар! (Господи, прости му!) — извика Халеф.
— Хайде да настигнем<|endoftext|> |
бъде безсмислено прахосване на сили.
Според Оотек вълчата тактика в замяна била една системна проверка на здравето и общото състояние на дивеча, която открива кои животни не са наред. Ако имало много елени, прегледът се провеждал като всяка група се подгонвала и принуждавала да тича докато проличи има ли или няма болни, ранени и непълноценни животни. Намерят ли се такива, вълците ги обкръжават и се опитват да ги убият. В противен случай вълците прекратяват гонитбата и опитват следващата група.
При условие, че броят на елените е малък, начините били други. Няколко вълка вкарват стадото в клопка, съвместно с други вълци, които пък причакват карибуто в капана. И най-сетне, ако има съвсем малко елени, вълците прибягват до преследване с щафета — всеки едни гони елена известно разстояние, после го поема друг вълк и т. н. Подобни методи наистина намаляват природните преимущества на карибуто, но дори и при тях жертва на вълците-преследвачи стават обикновено най-слабите или поне най-неспособните.
— Казах ти и по-рано — продължи Оотек — еленът храни вълка, но вълкът поддържа елена силен. Ние знаем, че ако не бяха вълците, скоро и един елен нямаше да остане, щяха да измрат всичките, като се разнесе слабостта.
Ескимосът подчерта също, че когато вълците убият веднъж карибу, не ловуват повече, докато не изчерпят запасите и гладът не ги принуди отново да се заемат с работа.
За човек като мене, обучаван в убеждението, че вълците не само са способни да уловят всичко, стига да поискат, но тласкани от своята неутолима жажда за кръв разкъсват поред каквото им попадне, тези мисли звучаха съвсем непривично.
Но почти всички ловувания, които наблюдавах сам, следваха горния модел. Ловците, на брой до осем, бавно се разхождаха сред разпръснатите карибу, които винаги запазваха абсолютно безучастен вид в присъствието на „смъртните си врагове“. От време на време един, два или три вълка излизаха от строя за малко и се спускаха по някои кошути наблизо. Обикновено кошутите изчакваха атакуващите на стотина метра разстояние, преди да изправят глава и пренебрежително да побегнат. Вълците спираха и наблюдаваха техния бяг — ако вървеше нормално и всички видимо бяха добре, те си отиваха.
Изпробването не бе чист хазарт и постепенно се досещах какъв бе начинът на селекция. На практика вълците много<|endoftext|> |
ги докара дотам. Да, ти ги докара дотам и въпреки това продължаваш да се усмихваш, както се усмихваш и сега. Има и нещо още по-лошо. Знам, че ти и Хари сте неразделни. Поне заради това, ако не за друго, не биваше да посрамваш името на сестра му.
— Внимавай, Базил! Отиваш твърде далеч.
— Длъжен съм да говоря и ти си длъжен да ме изслушаш. И ще ме изслушаш. Преди да се срещнеш с лейди Гуендълин, и през ум не минаваше на някого да злослови за нея. А коя почтена жена в Лондон би я поканила сега на разходка в Парка? Дори на децата й е забранено да живеят с нея! Разказват се и други истории — виждали са те да излизаш на разсъмване крадешком от някакви ужасни бордеи и да се промъкваш, преоблечен, в най-долните свърталища на Лондон. Верни ли са те? Възможно ли е да са верни? Когато ги чух за първи път, се изсмях. Сега продължавам да ги чувам и те вече ме карат да потръпвам. Ами животът, който водиш в твоето имение? Дориан, ти не знаеш какво се говори за теб! Заявявам ти открито, че искам да ти чета морал. Хари казваше веднъж, доколкото си спомням, че всеки, когато изпадне в ролята на любител енорийски свещеник, започва с обещанието да не чете проповеди и после го нарушава. Аз обаче не искам да ти дам такова обещание. Аз искам да водиш живот, за който хората да те уважават. Искам да имаш добро име и неопетнена чест. Искам да оставиш тези отвратителни хора, с които общуваш. Не свивай така рамене! Не бъди тъй безразличен! Ти можеш да оказваш необичайно влияние. Нека то бъде за добро, а не за зло. Говорят, че развращаваш всеки, с когото ставаш близък, и че е достатъчно да влезеш в един дом, за да те последва позорът. Не знам дали е така, или не. И откъде бих могъл да знам? Но така говорят. А ми разказват и такива неща, в които е невъзможно да се усъмниш. Лорд Глостър беше един от най-добрите ми приятели в Оксфорд. Той ми показа писмо, написано от жена му, преди да умре самотна във вилата си в Мантон. Твоето име бе замесено в най-ужасната изповед, която някога съм чувал. Казах му, че това е невъзможно, че те познавам много добре и че ти не си способен да извършиш подобно нещо. Познавам<|endoftext|> |
лице в кърпичката си. По черните бузи на добрата леля Данна се стичаха сълзи и тя непрекъснато повтаряше:
„Господи, смили се над нас!“… А старият Къджоу усърдно бършеше с ръкав очите си, лицето му се гърчеше от състрадание и той от време на време пригласяше на леля Дайна. Нашият сенатор беше държавник и, разбира се, от него не можеше да се очаква да плаче като другите простосмъртни. Той обърна гръб и се загледа в прозореца, като триеше усърдно очилата си, покашляше и от време на време бършеше носа си, нещо, което би се сторило подозрително на всеки, който би могъл критично да гледа на нещата в такъв един момент.
— Защо казвате, че господарят ви бил добър? — извика той изведнъж, като решително преглътна буцата, заседнала на гърлото му.
— Защото той наистина беше добър господар. Винаги ще говоря така за него. И госпожата беше много добра. Но те не можеха да постъпят другояче. Те дължаха пари на един човек и той, не знам точно как, можа да ги принуди да изпълнят неговата воля. Аз чух как господарят казваше на госпожата това, а тя го молеше и се застъпваше за мене. Но той й каза, че нищо не може да се направи — книжата били вече подписани… Тогава взех детето и избягах… Не мога да живея без него. То е всичкото, каквото имам на този свят.
— А нямате ли мъж?
— Да, имам. Но той принадлежи на друг господар — зъл, жесток. Той не му даваше да идва при мене; ставаше все по-лош и по-лош и заплашваше, че ще го продаде на Юг. Сигурно никога вече няма да го видя.
Повърхностният наблюдател би помислил, че жената е равнодушна към съдбата на мъжа си — така спокойно разказваше тя. Но големите й черни очи говореха съвсем друго.
— Горката! А къде смятате да отидете сега? — състрадателно я запита мисис Бърд.
— В Канада… Но не зная къде се намира. Много ли е далече? — запита тя, като погледна доверчиво мисис Бърд.
— Бедната — неволно въздъхна мисис Бърд.
— Навярно е много далече оттук? — запита жената тревожно.
— Много по-далече, отколкото си мислите, бедно дете — каза мисис Бърд. — Но ние ще се опитаме да ви помогнем. Дайна, приготви й легло в твоята стая, а до утре ще измислим нещо… А вие не се тревожете, мила.<|endoftext|> |
екрана на компютъра за операции ще се появят две звездички. И ще ви изпратят при мен.
— Така или иначе ме изпратиха при вас. Телефонистката ме свърза с вашия офис.
— Случайност. В Отдела за задгранични услуги има още двама служители. Дори да ви бяха свързали с някой от тях, фишът щеше да изисква пак да ви изпратят при мен. Аз съм изпълнителният директор.
— Ясно. — Но Борн не беше съвсем сигурен, че наистина му е ясно. В тази последователност съществуваше пропаст, място, което трябваше да бъде запълнено. — Чакайте малко. Вие не знаехте нищо за този фиш, преди да донесат сметката в офиса ви.
— А защо съм я поискал? — прекъсна го Д’Амакур, изпреварвайки въпроса му. — Разсъждавайте разумно, мосю. Поставете се на мое място. Обажда ми се някакъв човек, представя ми се, след което казва, че „говори за милиони франкове“. Милиони. Вие нямаше ли да се заинтересувате да извършите услугата? И да приложите правилата по най-удобния за вас начин?
Гледайки елегантния, но с поизносени дрехи банкер, Джейсън осъзна, че това, което беше казал току-що, не беше ни най-малко изненадващо.
— Инструкциите. Какви бяха?
— Веднага да се позвъни на един телефон — нерегистриран, разбира се. Трябваше да се обадя там и да дам цялата информация.
— Помните ли номера?
— Имам навика да помня такива неща.
— Похвално. Кажете ми го.
— Трябва да се подсигуря, мосю. Откъде другаде бихте могли да го научите. Задавам този въпрос.. как се казваше?.. риторично.
— Което означава, че знаете отговора. Откъде съм го научил? Ако изобщо стане въпрос.
— В Цюрих. Платили сте на някого доста голяма сума, за да наруши не само изключително строгите правила на Банхофщрасе, но и швейцарските закони.
— Струва ми се, че се сещам за един подходящ — каза Борн и физиономията на Кьониг изникна пред очите му. — Той вече е извършил подобно престъпление.
— В Гемайншафт? Шегувате ли се?
— Ни най-малко. Казва се Кьониг и бюрото му се намира на първия етаж.
— Ще го запомня.
— Сигурен съм, че ще<|endoftext|> |
End of preview. Expand
in Data Studio
README.md exists but content is empty.
- Downloads last month
- 22